… Румата пак задряма и веднага видя как Кира стои на ръба на плоския покрив на Съвета с дегравитатор на колана и веселата насмешлива Анка нетърпеливо я побутва към пропастта от километър и половина.
— Румата — каза Кира. — Страх ме е.
— От какво, мъничката?
— Ти все мълчиш и мълчиш. Страх ме е…
Румата я притегли към себе си.
— Добре — каза той. — Сега аз ще говоря, а ти ме слушай внимателно. Далеч-далеч зад гората има един страшен, непристъпен замък. В него живее веселият, добър и смешен барон Пампа, най-добрият барон в Арканар. Той има хубава, мила жена, която много обича трезвия Пампа и не може да понася пияния Пампа…
Той млъкна и се ослуша. Чу чаткане на много копита на улицата и шумното дишане на много хора и коне. „Тук ли е?“ — попита един груб глас под прозореца. „Май че е тук…“ — „Сто-ой!“ По стъпалата загърмяха токове и веднага няколко юмрука се стовариха на вратата. Кира трепна и се притисна към Румата.
— Почакай, мъничката — каза той и отметна одеялото.
— Идват да ме вземат — каза Кира шепнешком. — Знаех ги!
Румата с мъка се освободи от ръцете на Кира и изтича към прозореца. „В името на господа!“ — ревяха долу. — „Отвори! Ще я счупим — по-лошо ще стане!“ Румата отдръпна пердето и в стаята нахлу познатата трепкаща светлина на факли. Множество конници тъпчеха на място долу — мрачни черни хора с островърхи качулки. Румата гледа няколко секунди надолу, после огледа рамката на прозореца. Според обичая рамката беше плътно вградена. По вратата думкаха с нещо тежко. Румата напипа в тъмнината меча си и удари е дръжката в стъклото. То иззвънтя и се посипаха парчета.
— Ей, вие — ревна той. — Да не ви е омръзнал животът?
Ударите по вратата стихнаха.
— И винаги ще объркат — каза някой тихо долу. — Та стопанинът си е в къщи…
— Че какво ни засяга?
— Засяга ви, защото той е пръв на света по мечовете.
— А пък казваха, че бил заминал и нямало да се върне до сутринта.
— Уплашихте ли се?
— А бе не се уплашихме, само че за него нищо не ни заповядаха. Да не го убием…
— Ще го вържем. Ще го осакатим и ще го вържем! Ей, кой е там с арбалетите?
— Да не вземе той да ни осакати…
— Няма да ни осакати. Всички знаят, че е дал такъв обет — да не убива.
— Ще ви избия като кучета — каза Румата със страшен глас.
Отзад към него се притисна Кира. Той чуваше как бясно тупа сърцето й. Долу изкомандуваха със скърцащ глас: „Чупете, братя! В името на господа!“ Румата се извърна и погледна Кира в лицето. Тя го гледаше, както преди, с ужас и надежда. В сухите й очи играеха отблясъците на факлите.
— Какво, мъничката ми — каза той нежно. — Уплаши ли се? Нима се уплаши от тази сган? Върви да си облечеш. Повече няма какво да правим тук… — Той обличаше бързо металнопластовата си ризница. — Сега ще ги изгоня и ще заминем. Ще отидем при Пампа.
Тя стоеше до прозореца и гледаше надолу. Червени отблясъци скачаха по лицето й. Долу нещо пращеше и бумкаше. Сърцето на Румата се сви от състрадание и нежност. Ще ги погна като кучета, помисли си той. Той се наведе да търси втория меч, а когато се изправи наново, Кира вече не стоеше до прозореца. Тя бавно се свличаше на пода, като се залавяше за завесата.
— Кира! — извика той.
Една арбалетна стрела беше пробила гърлото й, друга стърчеше от гърдите й. Той я взе на ръце и я пренесе на леглото. „Кира…“ — повика той. Тя изхлипа и се изопна. „Кира…“ — каза той. Тя не отговори. Той постоя малко над нея, после вдигна мечовете, слезе бавно по стълбата в пруста и почна да чака кога ще падне вратата…
Епилог
— И после? — попита Анка.
Пашка отмести очи, тупна се няколко пъти с длан по коляното, наведе се и протегна ръка към горските ягоди, които бяха под краката му. Анка Чакаше.
— После… — измърмори той. — Общо взето, никой не знае какво е станало после, Анка. Той оставил в къщата си предавателя и когато къщата му пламнала, на патрулния дирижабъл разбрали, че работата е лоша и веднага тръгнали към Арканар. За всеки случай хвърлили над града фишеци с приспивателен газ. Къщата вече догаряла. Отначало се объркали, не знаели, къде да го търсят, но после видели… — Той се смути. — С една дума, ясно било, накъде е отишъл.
Пашка млъкна и почна да хвърля в устата си ягоди една след друга.