„Мъчно е да бъдеш бог“ започва със странната игра на двама юноши и една девойка на брега на земното езеро, игра на някакви средновековни рицари, прекалено обмислена в подробностите, за да бъде само игра. И изведнъж пред нас оживяват същите „благородни донове“, имената на които току-що са отзвучали на брега на езерото, и се разгъва мрачната картина на навъсените древни гори на друга планета, които обкръжават Арканар — страната на надменната аристокрация и на религиозните фанатици. И в един от благородните донове, в извънредно благородния и знатен Румата Есторски вие с учудване познавате същия онзи Антон, който като хлапак на далечната Земя не се беше решил да повтори онова, което бе направил Вилхелм Тел. Заедно с дон Румата вие се намирате в Хълцащата гора, за да се срещнете с другите пратеници на Земята, самоотвержените ентусиасти от Института за експериментална история. Тук, в Арканар, рискувайки живота си сред мръсотия, невежество и мракобесие, те се мъчат да спасят разума на… страната, залога на нейното бъдеще — учените, лечителите, поетите. Заедно с Румата вие минавате през залите на кралския дворец към спалнята на фаворитката, по тесните, сякаш изкривени от страх улици към бърлогата на нощната „Сива армия“, наблюдавате приближаването на някаква тъмна, сляпа, фанатична стихия, на нещо страшно като фашизма и го виждате в дивата, екзалтирана вакханалия на убийствата. И всяка крачка, всеки миг на намеса е изтезание… Като Румата Есторски и вие се измъчвате от съмненията: как да живее човек пред лицето на човешката мъка, пред лицето на смъртта? Как да остане той „бог“, висше същество, което познава законите на историческата необходимост и поради това да не изважда меч?
И в тези различни по сюжет повести вие откривате едно вътрешно, дълбоко единство.
Още от първите страници на повестта сякаш долавяте една мелодия: спокоен, радостен свят и над това спокойствие като сянка от облак върху слънчева поляна изведнъж пропълзява усещането за нещо зловещо, нарастващо в тишината, което заплашва да разруши мигновеното благополучие. Така влиза вестта за Вълната в утрото на Далечната планета Радуга и заедно с нея се явява загадъчният и чудноват човек-робот-Камил (какво може да бъде по-загадъчно и по-зловещо от безсмъртието?), така звучат мрачните, лъхащи на жестока и сляпа древност думи „Хълцаща гора“ в играта на Антон и Пашка. И в това сблъскване на противоречиви мелодии като в музикален контрапункт започват да се развиват събитията по спирала — от надеждата към отчаянието и отново към надеждата — и всяка все по-стегната нейна извивка приближава към трагичната кулминация, към възела, в която се събират всички мисли, всички дела и съдби.
Движението на стремителния сюжет ви довежда до общата и по същността си единна ситуация, в която се намират героите на Стругацки. Това е трагичната ситуация на избора. Нейният трагизъм се състои в това, че човек зависи максимално от обстоятелствата и същевременно е максимално свободен, тъй като диапазонът на неговия избор е най-широк — между живота и смъртта. Това не е извънсоциална, индивидуалистична свобода на „човека изобщо“. Не, свободата на героите от произведенията на Стругацки, хора от епохата на комунизма, се крие във висшето осъзнаване на тяхната отговорност пред историята, в тяхната човечност.
Така се открива пред нас главният — и общият — замисъл на тези повести, които разказват за глъбините на човешката душа, в които вилнее човечността, и за глъбините на човешкия разум, в които се осъзнава отговорността. Те са замислени като книги, които будят размисъл. И с това от далечината на времената те ни връщат нашите проблеми нашата епоха, най-голямата жестокост, или по-точно жестокостта, която се състои в това, че тя унищожи илюзията за прословутия „трети път“, удобната вратичка на безотговорността, вредната приказка — това мене не засяга. Нашето време направи от живота непрекъснат избор, непрестанно осъзнаване и поради това още по-неизбежно — приемането на отговорността за днешния и утрешния ден на света.
В това се състои мъжеството на „Далечната планета“ и на „Трудно е да бъдеш бог“. Техният конфликт е безмилостен и безкомпромисен, както самият живот, който го е родил. Хората загиват и не се предават, борят се за своята човечност. Ето защо книгата се възприема като страстно отрицание на философията на мрака, на страха и на отчаянието.
Оптимизмът на „Далечната планета“ и на „Трудно е да бъдеш бог“ не е в младежко „розово и бледосиньо“. Неговите уроци са мъчително горчиви, те са трагични. Оптимизмът въпреки смъртта, въпреки „задънените улици“ на историята предполага наличието на ценности в живота, които превишават ценността на собственото „аз“.