Светът на „Планетата“ и на „Боговете“ е трагичен. Ослепителните черни стени на Вълната и мрачните стени на Арканар еднакво оставят един-единствен път: той минава между двете стени — към далечното слънце и към смъртта.
По него отиват в морето изпитателите, като отнасят със себе си ослепелия си приятел и гордата си песен. По него минава Румата, за да падне в края на белязания с трупове път.
В книгите на Стругацки фантастиката не говори за формули, а за човека и историята и затова тя става голяма литература.
Фантастиката е двуликият Янус на съвременната литература, тя открива пред нас и двата си облика: устремения към бъдещето и обърнатия към настоящето.
Вглеждащите се в бъдещето очи на фантастиката откриват в него магистрали на безкрайни и безкрайно сложни пътища. Това са именно очи — не могат да се измислят тези издигащи се в безмълвието черни стени на Вълната, гребените на които блестят като слънце, или тесните, сподавени като вик улици на Арканар. Те трябва да бъдат видени.
Стругацки не са социолози, не са историци, а са художници. Те не виждат бъдещето в абстрактната перспектива на общите закономерности, а в осезаеми, конкретни и тъкмо поради това условни очертания. Никой не може да претендира, че вижда бъдещето в подробности. Далечната Радуга и Арканар са отклонения, случайни зигзази на историята. Но зад тях стоят и в тях се проявяват някакви отгатнати от художественото въображение закони.
С тези случайности е отбелязан като с жалони трудният път на изкачването на човечеството към върховете на неговата история.
Това се разкрива с пределна яснота в „Далечната планета“. От устата на Ламондоа, ръководния физик на планетата, се обявява най-важният закон на човешката история — законът за необходимото непрекъснато познание.
Но тъкмо този закон диктува непрекъснатото и увеличаващото се развитие на науката. И в същото време съществуват — това се открива в споровете на космодрома — неизбежни грешки, предизвикани от недостиг на хора, оборудване, енергия, от необходимостта да се изоставят неразкритите насоки, от невъзможността да се предвиди какво може да стане от онова, което е захвърлено.
Нула-Т поглъща всички мисли на физиците от планетата, на нея е подчинено всичко, тъй като тя означава гигантско увеличаване на възможностите на човека. А нали нула-Т е само мъничка частна проблема за физиката на Земята! Чудно ли е тогава, че Вълната е отместена, оставена в тила, че е забравена? И тъкмо оттам, от тила, Вълната се приближава отзад към Радуга и я унищожава.
Това е повече от научна грешка — това е обективна случайност. Има реално противоречие между растящите нужди на човечеството от знание и ограничената пропускателна способност на неговите информационни канали, т.е. на науката. Тъкмо то в края на краищата довежда до гибел далечната Радуга.
То е едно от онези противоречия, които възникват като извънредно трудно изпитание на историята, пораждат трагични безизходици и предричат нечуван подем след неговото преодоляване.
Глашатаи на величието на Разума, братята Стругацки са далеч от безгрижното идеализиране на дори разумно уреденото общество. Разумът върви по диалектически пътища — противоречиви, отричащи изминатия зигзаг и поради това често трагични.
В повестта „Трудно е да бъдеш бог“ се опровергава още един мит, породен от нашия век — митът за идилично-безгрижния контакт на човечеството с братята по разум във Вселената.
Да, изкачването на човечеството по стъпалата на историята — тъкмо това е контактът му с другите светове. Но колко сложен, колко дълбоко противоречив е този „миг“ от историята, когато пружината на закона на познанието се свива до краен предел.
Ето го прословутият контакт на световете: присмехулният и гордият дон Румата, пратеникът на Земята, е принуден да се крие под чуждо име по мръсните площади на Арканар, в гъсталака на Хълцащата гора, дон Румата Есторски, който е посветил живота си за спасяването на искриците разум от смразяващия мрак на нощта, в която потъва арканарската история.
На това трябва да се посвети цял живот. Подвиг в продължение на десетилетия, на векове — ето качва представлява контактът на Земята с Арканар. Това е сурово, често жестоко и трагично изпитание, защото това е битка за разума, срещу мрака, невежеството, фанатизма, ограничеността — чужда или своя.