Физиците от Радуга и „боговете“ от Арканар, всички герои на братя Стругацки, водят един и същ бой — в името на разума.
Вярата в могъщите сили на разума, в това, че той и само той може да изведе човечеството към светлината и безкрайността — това са позициите, от които фантастиката на Стругацки се сражава срещу капитулантския ирационализъм и изтънченото фарисейско мракобесие. Най-хубавите страници на техните книги са посветени на физиците и космонавтите, на споровете за живота в космоса и на загадките на природата. Сдържаната напрегнатост на човешката мисъл, страстното интелектуално търсене — ето истинския пълен живот, висшата радост на битието. Оттук звучи почти парадоксално в техните книги съчетанието на закачките, шеговитата буфонада, ироничната показна храброст със сериозните разговори за дълбоките жизнени проблеми.
Неудържимата страстна вяра в разума, тежестта на тази узряла мисъл събарят сюжетните сводове на повестта за Арканар. В нейния стремителен поток се раждат публицистични места: самите автори отстраняват дон Румата, разтварят вековете и епохите и тържествено — за всички времена — анатемосват гонителите на разума, предричат неумолимото им поражение, утвърждават мисълта за победата на хуманизма.
Вярата в разума… И наред с това възелът на всички проблеми в „Радуга“ и „Боговете“ е в противоречието на „разумното“ и „човечното“ решение. Проблемата на човешкия избор преминава на друга плоскост — това е спор за пътищата на историята.
Този на пръв поглед парадоксален обрат идва напълно от съвременността, от днешния ден. Това е нашето противоречиво преплитане на надежди и съмнения.
Сърцето на двуликия Янус бие в настоящето. Ситуациите на фантастиката принадлежат на измисленото бъдеще. Те са отместени — това изостря спора. Вече няма конфликт на личното с общото, на злото с доброто — той стои по-високо: на доброто с доброто. Най-мъчително сблъскване на истини. Епохата на най-високия разцвет на човечността и на най-дълбокото „осъзнаване на необходимостта“ разкрива и концентрира същността на спора. Но той е роден от настоящето.
Противоречията в тези книги отразяват противоречията на нашата епоха. Най-великата победа на разума над силите на ядрото — и безсмисленото безумие на Хирошима. Чудовищното, животински ирационално зло на Освиенцим — и трезвото, технически педантично пресмятане на подвижните газови камери и на крематориумите. И може би най-остро е противоречието между величествените петилетки и лагерите във Воркута, Колима, Норилск.
Това е пепелта на историята, която бие в сърцето на фантастиката.
Историята ражда историческия оптимизъм, т.е. вярата в разума. И пак тя възбудено призовава към човечност.
В тесния коридор на Вълната, между живота и смъртта хората избират различно. Те са еднакви в едно: никой от тях не мисли за себе си. Най-малко за себе си. Когато Роберт се мъчи да спаси Таня, когато Женя Вязаницина се промъква на звездолета при детето си — това е продиктувано от човечността. Но тази човечност е сляпа. Тя е неразумна. И затова се превръща в своята противоположност. Когато Ламондоа, потъпквайки собствените си чувства, предлага да спасят от Радуга физиците, той действува в името на разума. Това хипнотизира затова мълчат така потиснато хората на площада пред Съвета. Но този избор е нечовечен. Нека всеки от тях има само един час живот дори този час не може да се изживее със съзнанието, че в минутата на изпитания е изгубена някаква висша човешка ценност.
Това не е мелодрама и не е схоластичен спор. Ако тези висши ценности не съществуват, тогава няма смисъл и човешкият живот. Ако няма човечество — няма история. Остава само минутният смисъл на съществуването и той се състои в животински страх от смъртта.
Единната и облекчена въздишка на хората, които слушат Горбовски, означава само едно — че те, тези ценности, съществуват. Те диктуват решението. В името на какво? На отвлечената идея за бъдещето, въплътена в децата? Не, преди всичко това е продиктувано от чувството, от усещането, че иначе не може да се живее, както не може иначе да се умре. И едва тогава постъпките на хората получават отвлечен смисъл — да запазят човечността, човека в човека.
И тъй — доверие на човешкото чувство. Реабилитация на човечността. И същевременно доверие на разума. Разумното трябва да бъде човечно. Човечното — разумно.
Това е равносметка на размислите на наш съвременник.
Означава ли тя отрицание на висшата целесъобразност, на историческата необходимост изобщо — в името на ближното човеколюбие?