— Достатъчно — каза Камил. — Ще слезем заедно.
— Трябва да вземем и втория.
— Роби, дори и този няма вече да ви потрябва. Послушайте съвета ми.
Роберт погледна часовника.
— Има време — каза делово той. — Спуснете се и го търкулнете на земята.
Камил затвори вратата. Роберт се върна при уредбата. Вън се беше спуснал червен здрач. Нямаше вече птици, но небето беше забулено от мътна пелена, през която едва прозираше малкият диск на слънцето. Кулата потреперваше и се олюляваше под поривите на вятъра.
— Дано да успея! — помисли гласно Роберт. Напрягайки се, той измъкна втория улмотрон, вдигна го на рамо и го понесе към асансьора. Тогава зад гърба му с ужасен трясък изхвръкнаха рамките на прозорците и в лабораторията връхлетяха облаци от бодлив прах заедно с нажежен вятър. Нещо го удари силно по краката. Роберт бързо клекна, опря улмотрона към стената и натисна бутона за повикване. Двигателят на асансьора ревна на празен ход и веднага замлъкна.
— Ками-ил! — викна Роберт, притиснал лице до решетката.
Никой не отговори. Вятърът виеше и свиреше през счупените прозорци, кулата се разклащаше и Роберт едва се държеше на крака. Той отново натисна бутона. Асансьорът не работеше. Тогава, преодолявайки вятъра, той се промъкна до прозореца и погледна навън. Степта беше забулена от кълба бясно носещ се прах. Нещо блестящо се мяркаше долу и Роберт изстина, когато съобрази, че се блъска и разклаща под вятъра изкъртеното и разкъсано крило на птерокара. Роберт затвори очи и облиза пресъхналите си устни. Устата му се напълни с разяждаща горчилка. Хубава клопка, помисли си той. Да дойдеше Патрик тук…
— Ками-ил! — викна той с все сила.
Но той едва чуваше собствения си глас. През прозореца… не може, ще го събори ураганът. Струва ли си изобщо да се бори? Нали птерокарът е счупен… Тъкмо тогава тя ще ме настигне. Не, трябва да се спусна. Какво се суети Камил — на негово място отдавна да съм поправил асансьора… Асансьора!
Той прекрачи счупените парчета, върна се към решетката и се вкопчи в нея с две ръце. Я хайде, „Младост на света“, помисли си той. Вратата беше направена солидно. Ако фермите на кулата бяха направени така, асансьорът за нищо на света нямаше да излезе от строя. Роберт се облегна върху вратата и със свити крака се опря в стената на тамбура. Я хайде… Р-раз! Пред очите му притъмня. Нещо изпращя: или вратата, или мускулите му. Още в-веднъж! Вратата поддаде. Тя сега ще изхвръкне, помисли си Роберт, и аз ще падна в шахтата. Двадесет метра с главата надолу и отгоре ми ще падне улмотронът. Той се обърна и се опря с гръб в стената, а с краката във вратата. Тр-рах!… Долната половина на вратата изхвръкна и Роберт падна по гръб, като си удари главата. Няколко секунди лежа неподвижно. Той беше целият мокър от пот. После надникна през отвора. Долу далеч се виждаше покривът на кабината. Да се спусне беше много страшно, но в това време кулата почна да се наклонява и Роберт се смъкна надолу. Той не се съпротивяваше, защото кулата се наклоняваше и наклоняваше и това нямаше край.
Той се спускаше, залавяйки се за фермите и разпънките, и плътен вятър, бодлив от праха, го притискаше към топлия метал. Той успя да забележи, че прахът беше намалял много и че степта отново е заляна от слънце. Кулата все се наклоняваше. Той толкова бързаше да разбере какво става с птерокара и къде се е дянал Камил, че скочи от шахтата, когато до земята оставаха още около четири метра. Болезнено си удари краката и после ръцете. И първото, което видя, бяха пръстите на Камил, вкопчени в сухата земя.
Камил лежеше под обърнатия птерокар с широко отворени кръгли стъклени очи и тънките му дълги пръсти се бяха вкопчили в земята, сякаш се мъчеше да се измъкне от разбитата машина, а може би е имал силни болки, преди да умре. Прах покриваше бялата му куртка, прах имаше по бузите му и по отворените му очи.
— Камил — повика Роберт.
Вятърът бясно разклащаше над главата му парчетата от счупеното крило. Вятърът носеше струи от жълт прах. Вятърът свиреше и виеше във фермите на наклонилата се кула. В мътното небе пламтеше малкото слънце. То изглеждаше разрошено.
Роберт се вдигна на крака, облегна се с цялата си тежест и се опита да отмести птерокара. За секунда успя да повдигне тежката машина, но само за секунда. Той отново погледна към Камил. Цялото му лице беше посипано с прах, бялата му куртка беше станала червеникава и само по нелепата му бяла каска не се беше полепила нито една прашинка и матовата пластмаса весело блестеше на слънцето.