— Така си и мислех. Всичко е ясно. Сега ще пием кафе.
Той се отврати от себе си до последна степен и седя пред шкафчето със съдовете, докато почувствува отново, че е в състояние да владее лицето си. Таня каза:
— Нали ти ще свариш кафето?
— Защо аз?
— Ти го вари, а пък аз ще погледам.
— Какво ти става?
— Обичам да гледам как работиш. Ти работиш много съвършено. Не правиш нито едно излишно движение.
— Като кибер — каза той, но му беше приятно.
— Не. Не като кибер. Ти работиш съвършено. А съвършенството винаги ме радва.
— „Младостта на света“ — измърмори той. Беше се зачервил от удоволствие.
Той нареди чашките и закара масичката до прозореца. Те седнаха и той наля кафето. Таня седеше встрани от него, сложила крак върху крак. Тя беше забележително хубава и пак го обхвана някакво кучешко смайване и — смущение.
— Таня — каза той. — Това не може да бъде. Ти си халюцинация.
Тя се усмихваше.
— Можеш да се смееш, колкото си искаш. И без тебе зная, че сега изглеждам жалък. Но нищо не мога да направя. Иска ми се да си мушна главата под мишницата ти и да си въртя опашката. И ти да ме потупаш по гърба и да кажеш: „Стига, глупчо, стига!“
— Стига, глупчо, стига! — каза Таня.
— Ами по гърба?
— Но гърба после. И главата под мишницата после.
— Добре, после. Ами сега? Искаш ли да си направя кучешки синджир? Или намордник…
— Недей намордник — каза Таня. — За какво си ми с намордник?
— Ами за какво съм ти без намордник?
— Без намордник ми харесваш.
— Слухова халюцинация — каза Роберт. — Какво ли може да ти хареса у мен?
— Имаш хубави крака.
Краката бяха слабото място на Роберт. Те бяха мощни, но прекалено дебели. Краката на „Младостта на Света“ бяха скулптирани по Карл Хофман.
— Така си и мислех — каза Роберт. Той изпи на един дъх изстиналото кафе. — Тогава аз ще ти кажа, за какво те обичам. Аз съм егоист. Може би съм последният егоист на Земята. Обичам те, защото ти си единственият човек, който е способен да ми повдигне настроението.
— Това е моята специалност — каза Таня.
— Чудесна специалност! Лошото е само, че повдигаш настроението и на стари, и на млади. Особено на млади. На някакви съвсем странични хора. С нормални крака.
— Благодаря, Роби.
— Последният път в Детското забелязах един дребосък. Казва се Валя… или Варя… Един такъв светлорус, сипаничав, със зелени очи.
— Момчето Варя — каза Таня.
— Не се заяждай. Аз обвинявам. Този Варя посмя да те гледа със зелените си очи така, че ме засърбяха ръцете.
— Ревност на разюздан егоист.
— Разбира се, че е ревност.
— А сега си представи как ревнува той.
— Какво-о?
— И си представи с какви очи те е гледал тебе. Двуметровата „Младост на света“. Атлетът, хубавецът, физикът-нулевик носи възпитателната на рамо, а възпитателката се топи от любов…
Роберт се изсмя щастливо.
— Танюша, че как тъй? Нали бяхме сами тогава!
— Вие бяхте сами. Ние в Детското никога не сме сами.
— Да-а… — каза провлечено Роберт. — Помня онова време, помня. Хубавичките възпитателки и ние, петнадесетгодишните глупаци… Аз стигах дотам, че хвърлях цветя през прозореца. Слушай, често ли става това?
— Много — каза замислено Таня. — Особено често с момичетата. Те се развиват по-рано. А нашите възпитатели знаеш ли какви са? Звездни летци, герои… Това засега е безизходно положение в нашата работа.
Безизходно положение, помисли си Роберт. И тя, разбира се, много се радва на това безизходно положение. Всички се радват на безизходните положения. За тях това е чудесен предлог да рушат стените. Така ги рушат цял живот една след друга.
— Таня — каза той. — Какво е глупак?
— Ругатня — отговори Таня.
— И още какво?
— Болен, на когото не помагат никакви лекарства.
— Това не е глупак — възрази Роберт. — Това е симулант.
— Аз не съм крива. Това е японска пословица: „Няма лекарство, което да излекува глупака.“
— Аха — каза Роберт. Значи и влюбеният е глупак. „Влюбеният е болен, той е неизлечим.“4 Ти ме утеши.
— Ами че ти влюбен ли си?
— Аз съм неизлечим.
Облаците се разпръснаха и откриха звездното небе. Наближаваше утрото.
— Погледни, ето Слънцето — каза Таня.
— Къде? — попита Роберт без особен ентусиазъм.