В края на краищата казват, че главното е да си на мястото си. Моето място е тук. И аз изпълнявам малките си задължения не по-зле от другите. И в края на краищата не е моя вина, че не съм способен за нещо повече. И между другото, въпросът дори не е там, дали съм на мястото си, или не. Просто не мога да си отида оттук дори и да искам. Просто съм прикован към тези хора, които толкова ме дразнят, и към този грандиозен замисъл, който толкова малко разбирам.
Той си спомни, че още в училище го беше поразила тази задача: мигновено прехвърляне на материални тела през пропастите на пространството. Тази задача беше поставена въпреки всичко, въпреки създалите се представи за абсолютното пространство, за пространството-време, за капа-пространството… Тогава то се наричаше „пробод на Римановата гънка“. После „хиперпроникване“, „сигма-проникване“, „нула-сгъстяване“. И накрая нула-транспортиране или накратко „нула-Т“. „Нула-Т-инсталация“. „Нула-Т-проблематика“. „Нула-Т-изпитател.“ Нула-физик. „Къде работите?“ — „Аз съм нула-физик.“ Смаяно-възхитен поглед. „Слушайте, кажете, моля ви се, какво е това нула-физика? Никак не мога да разбера.“ „И аз също.“ М-да…
Общо взето, нещо би могло да се разкаже. И за тази поразителна метаморфоза на елементарните закони на запазването, когато нула-прехвърлянето на малкото платиново кубче на екватора на Радуга предизвиква на полюсите й — кой знае защо тъкмо на полюсите! — гигантски фонтани от изродена материя, огнени гейзери, от които човек ослепява, и страшна черна Вълна, смъртно опасна за всичко живо…
И за свирепите схватки, плашещи със своята непримиримост, сред самите нула-физици, за това непонятно разцепление сред забележителните хора, които като че ли би трябвало да работят рамо до рамо, а те така са се разцепили (макар че за това знаят малцина), и ако Етиен Ламондоа води упорито нула-физиката по пътя на нула-транспортирането, то школата на младите смята за най-важно в нула-проблема Вълната, този нов дух на науката, който иска да излезе от бутилката.
И затова, че по неясни причини досега не могат да успеят да направят нула-транспортиране на жива материя, и нещастните кучета — вечните мъченици, пристигат на финиша като буци органична шлака… И за нула-летците, за тази „ревяща десетка“ начело с великолепния Габа, за тези здрави, свръхтренирани момчета, които вече от три години се шляят по Радуга в постоянна готовност да влязат в стартовата камера вместо кучето…
— Скоро ще се разделяме, Роби — каза изведнъж Камил.
Роберт, който беше позадрямал, се сепна. Камил стоеше гърбом към него до северния прозорец. Роберт се изправи и прокара ръка по лицето си. Дланта му се измокри.
— Защо? — попита той.
— Науката. Колко безнадеждно е това, Роби!
— Аз отдавна го зная — измърмори Роберт.
— За вас науката е лабиринт. Задънени улици, тъмни потайни кътчета, внезапни завои. Вие нищо не виждате освен стени. И нищо не знаете за крайната цел. Вие заявихте, че вашата цел е да стигнете до края на безкрайността, т.е. вие просто сте заявили, че няма цел. Мярката на вашия успех не е пътят до финиша, а пътят от старта. Имате късмет, че не сте способни да реализирате абстракциите. Цел, вечност, безкрайност — това са само думи за вас. Абстрактни философски категории. Те нищо не значат във вашия всекидневен живот. А пък ако бяхте видели този лабиринт отгоре…
Камил замълча. Роберт почака и попита:
— А вие виждали ли сте го?
Камил не отговори и Роберт реши да не настоява. Той въздъхна, опря брадичката си на юмруците и затвори очи. Човекът говори и действува, мислеше той. И всичко това са външни прояви на някакви вътрешни процеси в дълбочината на неговата природа. Повечето хора имат доста дребна природа и затова всяко нейно движение незабавно се проявява външно, обикновено като празно бърборене и безсмислено размахване на ръцете. А у такива хора като Камил тези процеси трябва да бъдат много мощни, иначе няма да си пробият път до повърхността. Да можеше да надникне в него поне с едно око. Роберт си представи зейнала бездна, в дълбочината на която стремително минават безформени фосфоресциращи сенки.
Никой не го обича. Всички го познават — на Радуга няма човек, който да не познава Камил, — но никой, никой не го обича. В такава самота аз бих полудял, а Камил изглежда никак не се интересува от това. Той винаги е сам. Не се знае къде живее. Той се появява внезапно и внезапно изчезва. Виждат бялата му шапка ту в Столицата, ту в открито море; и има хора, които твърдят, че много пъти са го виждали едновременно и на едното място, и на другото. Това, разбира се, е местен фолклор, но, общо взето, всичко, което говорят за Камил, звучи като странен анекдот. Той има един странен маниер да казва „аз“ и „вие“. Никой никога не го е виждал как работи, но от време на време той се явява в Съвета и казва там непонятни неща. Понякога успяват да го разберат и в такива случаи никой не може да му възрази. Ламондоа беше казал веднъж, че се чувствува до Камил като глупав внук на умен дядо. Изобщо впечатлението е такова, като че ли всички физици на планетата от Етиен Ламондоа до Роберт Скляров са на едно равнище…