— Едно изключение не отрича фактите, млади господарю — настоя той. Бях успял да го ядосам.
— Моята сестра не е изключение — възразих аз. Тя е само един пример за женския полк. Героините на цяла Ориса. Как ще ми обясниш това?
Учителят изломоти нещо, после удари с ръка по скелета пред себе си.
— Фактите са си факти — изкрещя той. — Добре известно е, че женското тяло е по-несвършено от мъжкото. Като начало за доказателство мога да се позова на техните зъби.
— Какво им е на зъбите?
— Жените имат по-малко зъби от мъжете. — Той отвори книгата на страницата, където бе казано това, и ми го посочи. — Виждате … Мъжете имат трийсет и два зъба, докато при жените те не са никога повече от двайсет и осем.
В този момент видях да минава една млада домашна прислужница.
— Сега ще проверим — казах аз и побързах да я хвана. С обещания и няколко дребни монети успях да я придумам да влезе в стаята, а след това да си отвори устата. Преброих зъбите й и се оказаха трийсет и два. Също като при мъжете. Учителят ми изскочи навън побеснял и отказа да признае, че не е прав. Останалата част от деня прекарах с приятели в гимнастическия салон, където ходех все по-често, откакто попораснах. И все по-често дразнех учителя си и неговите приемници.
Както си седях с поглед, прикован в чашата с ракия, неочаквано разбрах, че въпреки моето упорство баща ми бе успял да ми даде добро образование. Той би могъл да ме наказва, когато учителят ми се оплакваше от мен, обаче ме поощряваше винаги да поставям под съмнение традиционната мъдрост, да намирам истината по собствен път.
Това беше подарък, подарък с който ми разрешаваше да се осланям на собствените си мисли и мнение. Сълзи на срам опариха очите ми. Избърсах ги и отпих от ракията. Крайно време беше да скъсам с детинщините и да се покажа достоен син на баща си. Той имаше нужда някой да снеме бремето на търговията от плещите му. Винаги когато беше принуден да пътува, се връщаше безкрайно уморен. С всяка изминала година му трябваше все повече време да се възстанови от тези пътувания. По-големите ми братя не можеха да му бъдат в помощ. Те бяха лишени от гъвкавост формалисти, които ставаха за ръководители на ферми или за сметководители. Не притежаваха никакви търговски качества, не обичаха чужди хора и страни, непоносима им беше мисълта да поемат някакъв риск.
Бяха коренно различни от мен, защото аз винаги изпитвах удоволствие от загадъчната атмосфера на пристанището, от всичките непознати езици и дрехи, които можеха да се чуят и видят около разтоварваните кораби. Географията беше също един от малкото учебни предмети, към които проявявах интерес. Старите карти и разказите за смели пътешествия ме вълнуваха докато не станах на възраст, когато признанието на всичко това би се сметнало за детинщина от връстниците ми. Дори възприех възгледа на моя учител за устройството на света, макар че той беше традиционен, а аз вече бях демонстрирал силното си недоверие към всичко традиционно. Според науката земята имаше форма на голямо черно яйце. Слънцето, което даваше светлина и огън, беше създадено от боговете за наше добро. Само известните земи и морето, което ги разделяше, имаха привилегията да се ползуват от този дар. Всичко останало тънеше в непрогледен мрак, управляван от жестоки магьосници, които се готвеха да наложат своята воля и накрая да изгасят слънцето, да ни потопят в студена тъмнина и ни оставят на милостта на чужди богове. Моят учител казваше, че някога е било само ден, че нашите предшественици са имали големи знания по всички видове магии. Но те станали мързеливи и деградирали, казваше той, изоставили семейните традиции, проявили неуважение към града и жреците. Когато възникнала заплахата от магьосниците на тъмнината, те били неподготвени. Но боговете ни се смилили и запазили от пълно унищожение слънцето, този малък фар на надежда. След време ние сме си възвърнали част от изгубеното знание. Нашите кораби отново започнали да плуват, отблъсквайки тъмнината с всяко ново откритие. Според него обаче нашето бъдеще имало граница. И тази граница вече била почти достигната.
Имаше една приказка — алегорична, — която особено ми харесваше. Това беше легендата за Далечното царство. Едно място, където според историята живеели потомците на древните. Място, където слънцето осветявало черна пустош, управлявана от зли магьосници. Управниците и жреците на Далечното царство били невероятно добри и умни. Това било място, където виното и песента винаги били сладки. Всички кесии били издути от злато, всички сърца безгрижни. Ако можем да отидем при тях, продължаваше историята, всички наши врагове ще бъдат прогонени и светът отново ще се радва на вечна светлина. Беше хубава приказка и силно ме заплени. Но когато станах достатъчно голям, за да мога да опаша на кръста си колан с провесен на него кинжал и да се убедя, че съм вече мъж, забравих за нея така, както забравих и за детските си играчки.