— Така че това е, Антеро. Ти умееш да се бориш… аз също умея. Но аз имам и нож. Сега, без силите, които ми дават моите магии, но с това оръжие аз ще те изкормя. Искрено съжалявам, че твоите умения надвиха опитите ми да направя смъртта ти по-мъчителна, но така да бъде. Поне духът ти никога няма да бъде отмъстен, никога няма да намери покой и вечно ще странства. Този път, Антеро, аз ще се справя с теб. — Верен на думите си, той тръгна към мен.
Никога не съм се смятал нито за опитен боец, нито пък за пристанищен побойник, и не разбирах нищо от ножове, освен че най-разумното нещо е да се бяга с най-голяма бързина винаги, когато някой размахва нож. Дженъс обаче ни беше обучил какво да правим, когато застанем невъоръжени срещу нападателя. Има начини да се обезоръжи и повали човек, който държи ножа си нагоре или надолу или го размахва бясно пред себе си, сякаш очертава някакъв магически щит. Колкото до човек, който изчаква и гледа да ви заобиколи, да ви издебне и държи ножа почти допрян до бедрото или тялото си, и е протегнал другата си ръка напред, за да отблъсне удара ви… Дженъс се беше усмихнал мрачно и ни беше казал, че има две възможности: бягство или смърт.
Аз също приклекнах като борец, готов да се счепка с противника си… Надавах се, че Равелайн ще удари прибързано и ще мога да го хвана за китката или да го ритна. Наблюдавах само очите му — знаех, че мога да доловя навреме и най-малкото движение на камата. Той замахна веднъж, после още веднъж, но аз успях да се отдръпна. Камата му още един път проряза въздуха и този път ме настигна. Острието се плъзна по вътрешната страна на ръката ми, но за щастие нямаше засегнат кръвоносен съд. Не обърнах внимание на раната… и продължихме да се дебнем. Равелайн леко промени тактиката си и скъси дистанцията; изтикваше ме все по-назад. Искаше да ме притисне до стената и да ме прикове като препарирана пеперуда. Отстъпих назад, блъснах се в една от колоните и за момент изгубих равновесие. Равелайн се спусна да ме промуши в сърцето, аз бързо се дръпнах настрана, ножът му ме одраска по гърдите… но юмрукът ми се заби в лицето му. Той изкрещя от болка и падна. Носът му беше счупен, от ноздрите му бликна кръв. Ръката му обаче все още стискаше ножа. — Откога не си изпитвал болка, твое невеличество? — запитах аз. Човек, който толкова обичаше да слуша собствения си глас, може би щеше да се повлияе от подигравката ми. — Откога, жалки принце, който никога няма да стане цар? Боли, а? Я си поплачи!
Устата му се разкриви в беззвучно ръмжене и той пристъпи към мен само с единия крак, като фехтувач. Всеки момент щеше да скочи. Стоях нащрек, без да се напрягам… оставяйки на инстинкта сам да намери най-правилната реакция.
Но той така и не скочи. Чух над нас леко стържене. Равелайн погледна нагоре, замръзна, очите му се изцък-лиха, устата зейна… и огромният камък, някога част от свода, който векове наред се беше държал на косъм върху главната колона, го смачка, както ботуш смачква скорпион. Умря преди да успее да изпищи… черният купол изчезна… и отново се оказах сред разрушения град, облян от лунната светлина. Втрещен от станалото, погледнах колоната. Въздухът заблещука и видях неясните очертания на човек. „Халаб“ — ахнах аз.
И чух, повече с ума си, отколкото с ушите, тихия му глас:
„Принцът не знаеше всички закони на всички светове. Дори един дух може да премества неща от реалния свят… Ако нуждата е достатъчно голяма.“
Настъпи тишина. Чуваше са само ревът на реката долу. После Халаб продължи:
„Аз съм отмъстен й духът ми повече няма да блуждае. Сега поемам по пътя, който ти неотдавна отвори на Ийнес.“
Сведох глава.
— Довиждане, братко.
Чух гласа на Халаб за последен път.
„Довиждане, Амалрик. Остана само една задача. Аз не мога да бъда с теб… не мога да ти помогна. Но тя трябва да се свърши. Заради теб, заради семейството ни, заради Ориса и всички от този свят. Правя ти един последен подарък. Дано да ти е от полза.“
Почувствах празнота. Нещо си беше отишло… нещо, което беше било край мен през всичките тези години, откакто баща ми се върна от двореца на жреците с разказа за смъртта на Халаб.
Поех дълбоко дъх. Да. Оставаше да изпълня една последна задача.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА
ПОСЛЕДНАТА МАГИЯ
Вече нямаше от какво да се страхуваме нито в този прокълнат град, нито в катакомбите под него. Взех камата, паднала до тялото на Равелайн, и се върнах през улиците при зейналия черен вход към катакомбите на принца. Не тръгнах по погрешни входове, нито пък направих погрешни стъпки, бях сигурен в посоката, сякаш се намирах в Ориса. Заслизах по каменните стъпала, които водеха надолу, надолу, надолу, и знаех, че съм първата жертва на Равелайн, която някога е правила това. Минах покрай проснатото тяло на Грейф и си помислих дали да не взема малко пръст да го поръся, после се отказах. Духът му беше сторил зло на друг дух; заслужаваше вечно да броди из тези пещери.