Изпита нещо близко до облекчение, когато вратата се отвори и в стаята влязоха двама следователи. Разпозна единия — той нареди на униформените полицаи да ги докарат в участъка. Без огромното палто човекът се оказа слаб като хрътка, безцветната му коса беше малко по-дълга, отколкото налагаше модата. Беше небръснат, вероятно вдигнат от леглото посред нощ, но безупречно бялата риза и костюмът бяха сякаш току-що взети от химическо чистене. Той се отпусна на стола срещу Зиги и каза:
— Аз съм инспектор Макленън, а това е следовател Бърнсайд. Налага се да поговорим за случилото се през тази нощ — той кимна към Бърнсайд. — Колегата ще води записки, а после ще ги препише на машина, за да ги подпишете.
Зиги кимна.
— Добре, питайте. — Поизправи се на стола и допълни: — Възможно ли е да получа чаша чай?
Макленън се обърна към Бърнсайд и кимна. Бърнсайд стана и излезе от стаята. Макленън се облегна отново назад и започна да оглежда свидетеля. Странно как се връщаха на мода прическите — тъмнокосият млад човек, седнал срещу него, би изглеждал съвсем на място в рок състав като „Смол Фейсиз“. Никак не се покриваше с представите на Макленън за поляк. Имаше бледата кожа и лесно зачервяващите се страни, типични за жителите на Файф; необичайни за местен човек бяха единствено кафявите му очи. Високите скули придаваха на лицето му нещо екзотично. Прилича малко на онзи руски балетист, Рудолф Ниъринов или както там му беше името, каза си Макленън.
Бърнсайд се върна почти веднага.
— Сега ще донесат чай — каза той, седна на мястото си и взе химикалката.
Макленън постави ръце на масата пред себе си и сключи пръсти.
— Първо личните данни.
Преминаха бързо през необходимите формалности, после следователят поде:
— Много лоша работа, сигурно се чувствате поразтърсен.
Зиги започваше да изпитва чувството, че се е озовал в страната на баналностите.
— Може да се каже.
— Искам да ми опишете със свои думи всичко, което се е случило тази нощ.
Зиги се покашля.
— Връщахме се пеш към Файф Парк…
Макленън вдигна ръка и го спря.
— Чакайте малко. Да започнем от началото на вечерта, а?
Сърцето на Зиги се сви. Беше се надявал, че няма да му се наложи да споменава пребиваването им в бар „Ламас“.
— Ами добре. Ние четиримата живеем в един апартамент във Файф Парк, така че най-често се храним заедно. Тази вечер беше мой ред да готвя. Ядохме пържени яйца, пържени картофи, бекон и боб, и към девет часа тръгнахме към центъра. Бяхме канени по-късно на купон и искахме да пийнем нещо преди това.
Той помълча, за да може Бърнсайд да запише всичко.
— Къде отидохте да пиете?
— В бар „Ламас“.
Думите сякаш увиснаха във въздуха между двамата.
Макленън не реагира видимо по никакъв начин, но почувства, че пулсът му се ускорява.
— Често ли посещавате заведението?
— Доста често. Там бирата е евтина и нямат възражения срещу студенти — за разлика от други заведения в града.
— Значи снощи сте видели Роузи Дъф? Убитата?
Зиги сви рамене.
— Всъщност не обърнах особено внимание.
— Тъй ли? Такова хубаво момиче и вие да не го забележите?
— Когато беше мой ред да поръчвам напитките на бара, ми сервира някой друг.
— Но все пак сте разговаряли с нея преди?
Зиги си пое дълбоко дъх.
— Както вече казах, никога не съм й обръщал особено внимание. Не си падам да свалям барманки.
— Под нивото ви са, а? — отбеляза мрачно Макленън.
— Аз не съм сноб, инспекторе. Прекарал съм детството си в общинско жилище. Просто не намирам нищо привлекателно в това да се правя на мъжкар по кръчмите, разбирате ли? Да, знам коя беше убитата, но никога не съм й казвал нещо повече от „Четири пинти «Тенънтс», моля“.