— Някой от вашите приятели да е проявявал по-голям интерес към нея?
— Не съм забелязал — при промяната в насоката на разпита зад невъзмутимостта на Зиги се прокрадна известна предпазливост.
— Значи изпихте по няколко пинти в „Ламас“. Какво стана после?
— Както казах, отидохме на купон. У един познат на Том Маккий, студент трета година по математика — казва се Пит. Живее в Сейнт Андрюз, на „Лиърмонт Гардънз“, не помня номера. Родителите му ги нямаше и той беше организирал купон. Отидохме там към полунощ, а когато си тръгнахме, наближаваше четири сутринта.
— Заедно ли бяхте по време на купона?
Зиги изсумтя презрително.
— Били ли сте някога на студентски купон, инспекторе? Би трябвало да знаете как стоят нещата. Влизате заедно, вземате си по една бира и оттам нататък всеки тръгва нанякъде. После, когато ви писне, проверявате кой от компанията още се държи на крака, събирате останалите и си тръгвате. Такъв съм си аз, водя съвестно стадото — и той се усмихна иронично.
— Значи четиримата отидохте заедно на купона и четиримата си тръгнахте заедно, но нямате представа какво са правили другите трима в промеждутъка?
— Така е горе-долу.
— Значи не бихте могли да се закълнете, че няма възможност някой от тях да е излязъл, а после да се е върнал отново на купона?
Ако Макленън бе очаквал Зиги да прояви признаци на уплаха, вероятно бе разочарован. Зиги само наклони замислено глава на една страна.
— Не, вероятно не бих могъл — съгласи се той. — През по-голямата част от времето стоях в зимната градина в далечния край на къщата — заедно с двама англичани. Съжалявам, но не помня имената им. Говорехме за музика, политика, такива неща. Бяхме се поразгорещили доста, когато заговорихме за шотландската независимост — можете и сам да предположите. Минах няколко пъти през останалите стаи, когато отивах да си взема още бира, отидох веднъж и в дневната, където имаше разни неща за хапване, но не мога да твърдя, че съм следил какво правят приятелите ми.
— Обичайно ли е да си тръгвате заедно? — Макленън сам не можеше да разбере защо зададе точно този въпрос, но имаше чувството, че е на прав път.
— Зависи — може някой да забърше някое гадже.
Момчето определено минаваше на защитни позиции — следователят имаше такова чувство.
— Често ли се случва?
— Понякога — усмивката на Зиги беше вече някак насилена. — Нали сме здрави млади мъже?
— И въпреки това четиримата най-често се прибирате заедно у дома? Звучи уютно.
— Знаете ли, инспекторе, не всички студенти са сексуални маниаци. Някои от нас съзнават какъв късмет са имали да попаднат в този университет и не искат да провалят шансовете си.
— Значи предпочитате да общувате помежду си? Там, откъдето идвам, хората биха се усъмнили да не сте обърнали резбата.
Невъзмутимостта на Зиги му изневери за миг.
— Дори да е така, какво от това? Не е противозаконно.
— Зависи какво правите и с кого го правите — отвърна Макленън, който вече не правеше никакъв опит да симулира добронамереност.
— Вижте, какво общо има всичко това с факта, че се натъкнахме на една умираща млада жена? — попита Зиги и се приведе напред. — Какво искате да кажете — че сме обратни, и затова сме изнасилили и убили едно момиче?
— Вие го казахте, не аз. Добре известно е, че много хомосексуалисти ненавиждат жените.
Зиги поклати невярващо глава.
— Добре известно на кого? На несведущите и страдащи от предразсъдъци? Знаете ли, това че Том, Дейви и Алекс си тръгнаха заедно с мен от купона, не значи, че са хомосексуални. Биха могли да ви връчат цял списък с имената на момичета, които ще ви убедят в обратното.
— А вие, Зигмунд? Бихте ли могли и вие да ми връчите подобен списък?
Зиги се стегна, налагайки си да не се издаде с езика на тялото. Между законното и приемливото зееше пропаст с размерите на цяла Шотландия. Тъкмо в това положение истината в никакъв случай не би му била от полза.
— Защо не се върнем на темата, инспекторе? Напуснах купона приблизително в четири часа сутринта заедно с тримата си приятели. Тръгнахме по Лиърмонт Плейс, завихме нагоре по Канънгейт, после надолу по Тринити Плейс. Най-краткия път към Файф Парк е напряко през Халоу Хил…