— Видя ли ви някой, докато вървяхте в посока към хълма? — прекъсна го Макленън.
— Не. Но и нямаше никаква видимост, валеше много силно. Така или иначе, вървяхме по алеята в подножието на хълма, когато Алекс хукна нагоре по склона. Не знам какво го накара да постъпи така, вървях пред него и не можах да видя каква беше причината. Когато стигна до върха, той се подхлъзна и падна в една плитка хлътнатина. Следващото, което помня, е че го чух да ни вика да отидем при него, защото там лежало някакво момиче, потънало в кръв.
Зиги притвори очи, но ги отвори бързо, защото образът на мъртвото момиче се изпречи веднага пред него.
— Качихме се горе и видяхме Роузи, просната в снега. Успях да напипам пулса й в каротидната артерия — беше много слаб, но се долавяше все още. По всичко личеше, че кръвта тече от рана в корема — беше голям разрез, струва ми се, дълъг три или четири инча. Казах на Алекс да потърси помощ и да повика полицията. Покрихме я с палтата си и аз се опитах да притисна раната, за да не продължава да кърви. Но беше много късно — имаше прекалено тежки вътрешни разкъсвания и голяма кръвозагуба. Умря след няколко минути — той въздъхна дълбоко. — Нищо не можех да направя.
Дори Макленън замълча за кратко, впечатлен от въздействието на думите му, и хвърли поглед към Бърнсайд, който драскаше ожесточено.
— Защо пратихте тъкмо Алекс Гилби да търси помощ?
— Защото беше по-трезвен от Том, а Дейви поначало рухва в кризисни моменти.
Логиката му беше съвършена — малко прекалено съвършена. Макленън избута стола си назад.
— Ще изпратя един от полицаите да ви съпроводи до дома ви, господин Малкиевич. Налага се да ни предадете дрехите, с които сте облечени, за лабораторен анализ. Трябва да вземем и отпечатъци от пръстите ви — така ще ни бъде по-лесно да ви изключим от списъка на заподозрените. Освен това сигурно ще трябва да поговорим отново.
Макленън изпитваше желание да научи още много за Зигмунд Малкиевич. Но това можеше да почака. Усещането, че има нещо нередно около четиримата млади мъже, ставаше все по-силно. Искаше му се да действа по-настоятелно — и предполагаше, че онова момче, което рухвало лесно в кризисни ситуации, ще поддаде най-лесно.
3
Поезията на Бодлер като че ли помагаше. Свит на кълбо върху дюшека — толкова твърд, че не заслужаваше името си, Мондо рецитираше наум „Цветя на злото“. Имаше някаква горчива ирония в избора му, стиховете звучаха съвсем на място в светлината на събитията от изминалата нощ. Музиката на речта го успокояваше, размиваше факта на смъртта на Роузи Дъф и действителността на полицейската килия, в която се беше озовал. Тя беше съвършена, помагаше му да се отдели от тялото си и да се озове на друго място, където съзнанието му възприемаше единствено плавната последователност на сричките. Той не искаше и да знае за неща като смърт, вина, страх и подозрение.
Вратата на килията се отвори рязко и скривалището му рухна. Джими Лоусън от следствената полиция се надвеси над него.
— Ставай, синко, викат те.
Мондо се отдръпна уплашено назад, по-далеч от младия полицай, който се бе превърнал от спасител в преследвач.
Усмивката на Лоусън далеч не беше успокояваща.
— Да не се стегнеш сега? Хайде, по-живо, инспектор Макленън мрази да го карат да чака.
Мондо стана и последва Лоусън, който го изведе от килията в ярко осветения коридор. Тук всичко беше прекалено ярко, прекалено ясно очертано за вкуса на Мондо. Наистина мястото никак не му харесваше.
Лоусън зави по коридора и отвори някаква врата. Мондо застана неуверено на прага. Зад масата седеше мъжът, когото бе видял на Халоу Хил. Мондо си каза, че е прекалено дребен за ченге.
— Господин Кър, нали? — попита мъжът зад масата.
Мондо кимна и отвърна:
— Да.
Звукът на собствения му глас сякаш го изненада.
— Влезте и седнете. Аз съм Бърни Макленън, инспектор от следствената полиция, а това е полицай Бърнсайд.
Мондо седна срещу двамата, свел поглед към плота на масата. Бърнсайд премина през встъпителните формалности с учтивост, която учуди Мондо — беше очаквал по-скоро нещо в стила на „Суийни“2 — крясъци и перчене.
Когато Макленън пое нещата в свои ръце, разговорът придоби по-остър тон.
— Познавали сте Роузи Дъф — заяви той.
— Да — Мондо продължаваше да не вдига поглед от масата. — Ами тя работеше на бара в „Ламас“ — допълни той, когато тишината започна да звучи застрашително.