— Хубаво момиче — отбеляза Макленън. Мондо не отговори. — Поне това би трябвало да сте забелязали.
Мондо сви рамене.
— Не съм й обръщал особено внимание.
— Не е ваш тип, така ли?
Мондо вдигна очи. Устата му се изви в крива усмивка.
— Струва ми се, че по-скоро аз не бях неин тип. Тя никога не проявяваше никакъв интерес към мен. Вълнуваха я по-различен вид мъже. В „Ламас“ винаги се налагаше да чакам, докато получа поръчката си.
— Това сигурно ви е дразнело.
В очите на Мондо проблесна паника. Започваше да разбира, че Макленън е доста по-проницателен в сравнение с досегашните му представи за ченгетата. Налагаше се да се мобилизира и да прояви целия здрав разум, на който беше способен.
— Всъщност не. Ако бързахме, обикновено пращах Гили да поръча вместо мен.
— Гили? Това е Алекс Гилби, така ли?
Мондо кимна и сведе отново очи. Не искаше този човек да разбере чувствата, които кипяха в душата му. „Смърт, вина, страх, подозрение“. Отчаяно копнееше да приключи с всичко това, с полицейския участък и с целия случай. Нямаше желание да накисва никого, за да осъществи желанието си, но не би могъл да понесе такова нещо още дълго. Съзнаваше отлично, че няма да издържи, а не искаше да започне да се държи по начин, който ще накара ченгетата да решат, че в него има нещо съмнително, че проявява чувство на вина. Защото не той беше подозрителен. Не той беше флиртувал с Роузи Дъф, колкото и да му се искаше. Не той беше откраднал лендроувъра. Само го използва после, за да откара онова момиче до дома му в Гардбридж. Не той бе открил тялото на умиращото момиче в снега. Алекс я откри — и изобщо заради него и останалите той се беше озовал в тази каша. Ако успееше да отклони вниманието на ченгетата от себе си, насочвайки интереса им към друг — е, Гили нямаше да разбере какво е направил. Пък и да разбереше, Мондо беше почти убеден, че би му простил.
— Значи тя харесваше Гили, така ли? — продължи безмилостно Макленън.
— Не знам. Доколкото се простират моите познания, за нея той беше клиент като всички останали.
— Но клиент, на който е обръщала повече внимание, отколкото на вас например.
— Е, да, но той определено не беше единствен.
— Искате да кажете, че Роузи е обичала да флиртува?
Мондо поклати нетърпеливо глава.
— Не, нищо подобно. Такава й беше работата. Работеше като барманка и беше задължена да се държи любезно с клиентите.
— Но не е била особено любезна с вас.
Мондо подръпна нервно една къдрица, паднала над ухото му.
— Опитвате се да промените смисъла на думите ми. Разберете, тя не означаваше нищо за мен, както и аз не означавах нищо за нея. А сега мога ли да си вървя?
— Не още, господин Кър. Чия идея беше да се прибирате снощи през Халоу Хил?
Мондо се намръщи.
— Не мога да твърдя, че е било нечия идея. Просто от там минава най-прекия път от мястото, където бяхме на купон, до Файф Парк. Често се прибираме по този път. Никой не се замисли специално по този въпрос.
— Някой от вас да е изпитвал друг път желание да тича нагоре към гробището на пиктите?
Мондо поклати глава.
— Знаехме какво има там, дори отидохме веднъж да наблюдаваме разкопките — също както и половината население на Сейнт Андрюз. Това още не означава, че проявяваме неестествени наклонности.
— Не съм казал подобно нещо. Но никога до снощи не сте се отклонявали към гробищата, когато сте се прибирали към общежитията, нали?
— Че защо ни е да се отклоняваме?
Макленън сви рамене.
— Знам ли? Момчешки щуротии — може да сте гледали „Кери“ прекалено често.
Мондо задърпа кичур от косата си. „Смърт, вина, страх, подозрение“.
— Не обичам филми на ужаса. Вижте какво, инспекторе, идеята ви е напълно погрешна. Ние сме просто четири обикновени момчета, които снощи се озоваха неволно в необичайна ситуация. Това е всичко — ни повече, ни по-малко — и той разпери ръце в израз на невинност, надявайки се жестът да изглежда убедителен. — Много ми е мъчно за момичето, но това, което се е случило, няма нищо общо с мен.
Макленън се облегна назад.
— Така твърдите вие.
Мондо премълча, само въздъхна раздразнено в отговор.
— Какво ще кажете за снощния купон? Какво правихте, докато бяхте на гости?