Мондо се поизви на стола. Желанието да се измъкне беше изписано ясно на лицето му. Дали онова момиче щеше да се раздрънка? Надали. Нали се промъкна в къщата крадешком, защото родителите й смятаха, че се е прибрала няколко часа по-рано. С малко късмет можеше да подреди нещата така, че изобщо никой да не я спомене и да не я викат на разпит.
— За какво ви е да знаете всичко това? Ние просто намерихме тялото, нали ви е ясно?
— Налага се да проучим всички вероятности.
Мондо се засмя презрително.
— Просто си вършите работата, а? Е, мога да ви кажа, че си губите времето, ако сте решили, че ние имаме нещо общо с това, което се е случило с момичето.
Макленън сви рамене.
— Въпреки това искам да разбера какво се е случило на купона.
Със свито сърце Мондо представи редактираната версия с надеждата, че разказът му звучи убедително.
— Не знам точно. Трудно е да си припомня всички подробности. Малко след като пристигнахме, се заговорих с едно момиче — казваше се Мардж, от Елгин. Танцувах с нея известно време. Мислех, че съм се уредил за вечерта, разбирате ли? — той изкриви устни в иронична гримаса. — Тогава се появи гаджето й — тя не беше споменала нищо за него. Ядосах се, изпих още две бири и се качих на горния етаж. Там има малък кабинет — много малка стаичка, побира само едно бюро и стол. Поседях там, беше ме обзело самосъжаление — но не се бавих дълго, само колкото да изпия една бира. После слязох отново долу и се помотах между хората. В зимната градина Зиги рецитираше декларацията от Арброут3 пред двама англичани, затова и не се задържах там. Слушал съм я достатъчно често. Всъщност не помня да съм обърнал особено внимание на нещо друго. Нямаше нищо забележително по женската част, а доколкото имаше, всичко беше заето. Затова продължих да се мотая. Честно казано, бях готов да си вървя много преди времето, когато всъщност си тръгнахме.
— Но не сте настоявали да си вървите?
— Не.
— Защо? Нима нямате собствено мнение.
Мондо го изгледа с ненавист. Не му беше за първи път да го обвиняват, че следва приятелите си като безмозъчна овца.
— Имам, защо да нямам. Просто ми беше все едно, това е всичко.
— Добре — каза Макленън. — Ще сверим разказите ви. Вече можете да си вървите. Налага се да ни предадете дрехите, с които сте облечени. Един полицай ще ви съпроводи до дома ви — можете да ги предадете на него — той се изправи и краката на стола му изскърцаха по пода така, че Мондо стисна зъби. — Ще се видим пак, господин Кър.
Джанис Хог, служителка в следствения отдел, затвори вратата на служебната кола колкото бе възможно по-тихо. Не беше необходимо да разбуждат цялата улица. Новината и без това щеше да се разнесе достатъчно скоро. Тя трепна, когато Иън Шоу тресна другата врата, без да се замисля, и хвърли гневен поглед към оплешивяващия си колега. „Само на двайсет и пет, а в главата прилича на застаряващ мъж“, каза си Джанис във внезапен пристъп на злорадо задоволство. „На всичкото отгоре си мисли, че момичетата умират за него“.
Сякаш дочул мислите й, Шоу се обърна намръщено към нея.
— Хайде, да приключваме по-бързо.
Джанис огледа набързо къщата, докато Шоу отваряше ниската дървена вратичка и се отправяше по късата пътечка към входната врата. Къщата беше обичайна за района — ниска, с две капандури на покрива, чиито островърхи рамки бяха покрити със сняг. Между двата прозореца на долния етаж имаше малка веранда. Перилата бяха боядисани в някакъв сиво-кафяв цвят, труден за определяне на мътната светлина на уличните лампи. Джанис си каза, че къщата изглежда добре поддържана, и се запита къде ли е стаята на Роузи.
После пропъди тези мисли от съзнанието си, подготвяйки се за предстоящото изпитание. Беше й се налагало нерядко да бъде носител на лоши вести, жените бяха по-подходящи в такива случаи. Тя се стегна, докато Шоу заблъска с тежкото чукче по вратата. Първоначално не се забеляза раздвижване. После зад завесите на десния прозорец на долния етаж проблесна слаба светлина и нечия ръка отдръпна едната завеса встрани. Появи се лице, осветено само от едната страна — беше мъж на средна възраст, с разрошена посивяла коса. Взираше се в тях с отворена уста.
Шоу извади полицейската си карта и я отвори. Жестът беше недвусмислен. Завесата отново се спусна и миг по-късно входната врата се отвори. На прага застана същият мъж, който завързваше колана на дебелия си вълнен халат. Изпод панталона на пижамата му се подаваха избелели карирани пантофи.
3
Декларацията от Арброут представлява всъщност писмо, писано на 6 април 1320 г. от благородниците на Шотландия до папа Йоан XXII по повод отлъчването на крал Робърт Брус от църквата. В нея се настоява папата да признае Шотландия за независима държава и се отхвърлят претенциите на английския крал към шотландския престол. Независимо от обичайното за епохата възприемане на краля като Божи помазаник, в декларацията се изтъква, че той може да бъде свален от престола, ако не защитава интересите на страната. Декларацията от Арброут е служила за модел при съставянето на Декларацията за независимост на САЩ. — Бел.прев.