Докато той стигна до собствената си кола, те вече се бяха качили в тяхната и се насочваха към катедралата. Ругаейки, Макфадън седна зад волана и запали припряно двигателя. Почти ги беше настигнал, когато съдбата му нанесе жесток удар. В края на Кинкъл Брейс имаше ремонтни работи и единственото функциониращо платно се регулираше от светофар. Колата на Гилби профуча напред и мина точно когато светлината стана червена — като че ли съзнаваше, че е преследван. Ако между него и преследвача му нямаше други коли, Макфадън би рискувал да мине на червено. Но пътят му бе препречен от микробуса на някаква авторемонтна фирма. Той блъсна яростно волана с юмрук. Кипеше от ярост, а минутите си течаха, докато най-сетне светна зелено. Микробусът запълзя нагоре по наклона, Макфадън се влачеше по неволя зад него. Успя да го задмине едва след около две мили, и вече беше наясно, че няма никакъв шанс да настигне беемвето на Гилби.
Идеше му да заплаче. Нямаше никаква представа накъде отиваха онези двамата. Странното им поведение през цялата сутрин не му говореше нищо. Питаше се дали да не се върне у дома и да провери в компютрите за някакви новини — но не виждаше никакъв смисъл. Не би могъл да разбере от мрежата къде се намират Гилби и Маккий.
Единственото сигурно нещо беше, че рано или късно ще се приберат в Норт Куийнсфери. Упреквайки се за забавените си реакции, Макфадън реши, че ще е най-добре и той да потегли натам.
Точно в момента, когато Греъм Макфадън подмина отклонението, което би го отвело у дома, Уиърд и Алекс стояха пред къщата му.
— Доволен ли си сега? — попита Алекс.
Уиърд вече бе отишъл по градинската алея до входа и бе блъскал безрезултатно по вратата. После беше обиколил и цялата къща, надничайки през прозорците. Алекс беше убеден, че всеки момент ще се появи полицай, повикан от някой любопитен съсед. Но в този квартал нямаше хора, които да си остават денем у дома.
— Е, поне вече знаем къде можем да го намерим — каза Уиърд. — По всичко личи, че живее сам.
— Какво те кара да мислиш така?
Уиърд го изгледа съжалително.
— Няма следи от женско присъствие, а?
— И помен няма — отвърна Уиърд. — Добре де, ти беше прав. Само си загубихме времето — той погледна часовника си. — Хайде да потърсим някоя прилична кръчма, да обядваме и после да потегляме обратно към красивия град Дънди.
37
Професор Дейвид Соунс беше пухкав човечец, подобен на лоена топка. С розови бузи, венец от сребристобели къдри около плешивото теме и весели сини очи, той приличаше удивително на бръснат дядо Коледа. Покани Алекс и Уиърд в едно миниатюрно помещение, в което трудно се побираха бюрото му и два стола за посетители. Обзавеждането беше спартанско, на стената висеше единствено една грамота, провъзгласяваща професор Соунс за почетен жител на град Сребреница. Алекс предпочиташе да не мисли какво е правил професорът, за да заслужи тази чест.
Соунс ги покани да седнат на столовете, а самия той се разположи зад бюрото. Внушителният му корем опря в плота. Той изду устни и ги огледа внимателно.
— Господа, разбрах от Фрейзър, че искате да разговаряте с мен във връзка със случая Роузи Дъф — каза той след кратко мълчание. Гласът му, богат и плътен, напомняше на коледен пудинг от приказка на Дикенс. — Но преди това трябва да ви задам няколко въпроса — той погледна листчето пред себе си. — Вие сте Алекс Гилби и Том Маккий, така ли е?
— Да — отвърна Алекс.
— И не сте журналисти?
Алекс извади от джоба си визитна картичка и му я подаде.
— Аз съм собственик на компания, която произвежда поздравителни картички. Том е свещеник. Не сме журналисти.
Соунс взе картичката и я огледа внимателно. После повдигна едната си рунтава бяла вежда.
— Защо проявявате интерес към случая Роузмари Дъф? — попита той рязко.
Уиърд се приведе напред.
— Помните ли четиримата студенти, които откриха умиращото момиче в снега преди двайсет и пет години? Ние сме двама от тях. Вероятно вие сте изследвали дрехите ни.
Соунс наклони леко глава на една страна и присви едва забележимо очи.
— Всичко това се случи много отдавна. Защо дойдохте днес тук?