Алекс си каза, че е дошло време за единствения решаващ въпрос.
— А ако сега огледате отново веществените доказателства, бихте ли могли да дадете по-различен отговор?
Соунс го изгледа над очилата.
— Лично аз не. Но някой специалист по боите най-вероятно ще може да постигне някои полезни резултати при нов анализ. Разбира се, шансовете ви да откриете съответствие на тази боя, с която някой е боядисвал нещо преди двайсет и пет години, са незначителни.
— Това вече си е наш проблем — отвърна Уиърд. — Не може ли вие да изследвате материала?
Соунс поклати глава.
— Нали ви казах, далеч не съм експерт по тези въпроси. Но дори да бях, не бих могъл да дам разрешение за изследването без съответна заявка от полицията на Файф. А оттам не е постъпило искане за повторно изследване на следите от боя — той затвори с категоричен жест папката.
— Но защо? — попита Уиърд.
— Вероятно защото са решили, че не си струва да харчат пари за такова изследване. Казах ви вече, почти невъзможно е да се намери съответствие по показателите на боята след толкова време.
Алекс се отпусна отчаяно на стола си.
— Освен това е повече от ясно, че няма да успея да убедя Лоусън да предприеме нещо. Чудесно. Доколкото мога да преценя, вие току-що подписахте смъртната ми присъда.
— Не съм казал, че не съществува никаква възможност да бъдат проведени такива изследвания — каза меко Соунс. — Казах само, че те не могат да бъдат проведени в тази лаборатория.
— А как биха могли да бъдат проведени другаде? — попита Уиърд. — Никой не притежава образци от боята.
Соунс отново задърпа долната си устна, после въздъхна.
— Ние наистина нямаме образци от биологичния материал. Но сме запазили образците от боя — проверих специално, преди да дойдете. — Той отново отвори папката и извади пластмасов лист, разделен на малки джобчета. Във всяко от джобчетата имаше предметни стъкла за микроскопско изследване. Соунс извади три от тях и ги подреди на бюрото. Алекс ги гледаше с жадно любопитство. Не можеше да повярва на очите си. Петънцата от боя приличаха на синкава пепел от цигара.
— Дали някой ще може да ги анализира? — попита той, без да си позволява излишни надежди.
— Разбира се — отвърна Соунс. Извади един хартиен плик от чекмеджето на бюрото, постави го върху предметните стъкла и ги побутна към Уиърд и Алекс. — Вземете ги. Ние имаме още образци за независим анализ, ако нещо излезе от цялата работа. Разбира се, трябва да се подишате, че сте ги взели.
Ръката на Уиърд се стрелна напред. Той взе стъклата, постави ги много внимателно в хартиения плик, а после пъхна плика в джоба си.
— Благодаря — каза той. — Къде да се подпиша?
Докато Уиърд записваше името си в някаква книга, Алекс изгледа любопитно Соунс.
— Защо решихте да постъпите така? — попита той.
Соунс свали очилата си и ги прибра внимателно.
— Защото ненавиждам неразрешени загадки почти толкова, колкото ненавиждам и немарлива следствена дейност — каза той и се изправи. — Освен това не бих искал да ми тежите на съвестта, ако се окаже, че хипотезата ви отговаря на истината.
— Защо завиваме тук? — попита Уиърд, когато Алекс включи мигача за десен завой в покрайнините на Гленроутс.
— Искам да съобщя на Лоусън, че Макфадън е пратил венците. Освен това ще се опитам да го убедя да възложи на Соунс анализ на наличните образци от боя.
— Само си губим времето — изръмжа Уиърд.
— Също както когато ходихме до Сейнт Монанс, за да хлопаме на вратата на празна къща.
Уиърд млъкна и Алекс скоро спря колата пред входа на полицейската централа. В приемната поискаха среща със заместник-началника.
— Искаме да разговаряме с него във връзка със случая Роузмари Дъф — поясни Алекс.
Упътиха ги към чакалнята. Двамата се разположиха там и започнаха да четат плакати за борбата с колорадския бръмбар и домашното насилие, съобщения за изчезнали лица и така нататък.
— Странно е как човек започва да се чувства виновен още с влизането си тук — отбеляза Алекс.
— Не и аз — каза Уиърд. — Аз отговарям пред по-висша власт.