Уиърд остана на място, приковал поглед в Карен Пири.
— Нали го чухте — каза той. — Предайте на Джими Лоусън да си събира въдиците и да направи всичко възможно, за да останем живи.
38
Джеймс Лоусън разряза корема и пъхна ръка в кухината. Пръстите му се сключиха около хлъзгавите вътрешности. Беше изкривил устни от отвращение — гнуслив по природа, той трудно понасяше досега на слузестите органи. Изтръгна червата, като внимаваше да не би кръв и слуз да покапе извън вестника, който си беше постлал предварително. После хвърли пъстървата при другите три, които беше уловил този следобед.
Каза си, че постижението не е лошо за този сезон. Щеше да си изпържи една за следобедния чай, а останалите щеше да пъхне в малкия хладилник на караваната. Утре щеше да си ги приготви за закуска, преди да тръгне на работа. Пресегна се да включи помпата, която осигуряваше постоянно течаща студена питейна вода за умивалника. Напомни си, че трябва да донесе две нови бутилки по пет галона следващия път, когато намереше време да се отбие до скривалището си на брега на Лох Левен. Беше излял последната в резервоара тази сутрин, и макар да знаеше, че може да разчита в случай на нужда на фермера, от когото бе наел мястото, не му се искаше да злоупотребява с неговата добронамереност. През изминалите двайсет години, откакто беше преместил тук караваната, се беше държал настрани. Така му харесваше — да бъде насаме със себе си, достатъчни му бяха радиото и купчината трилъри. На това усамотено място можеше да избяга за малко от стреса на работата и натоварванията на семейния живот, да се зареди с нова енергия.
Отвори една консерва с пресни картофи, изля течността и ги наряза на кубчета. Докато чакаше големия тиган да се загрее достатъчно, за да пусне вътре рибата и картофите, уви внимателно вътрешностите във вестника и ги постави в найлонов плик. След като се нахранеше, щеше да хвърли вътре костите и кожата на рибата, да върже плика и да го остави отвън, на стълбите на караваната, за да го изхвърли на тръгване. Мразеше миризмата на останките от уловената риба и не обичаше да я долавя на мястото, където спеше.
Пусна в тигана парче сланина, изчака да зацвърчи и да стане прозрачно, после сложи и картофите. Разбърка ги и когато започнаха да се запържват, сложи в тигана и двете пъстърви и доля малко лимонов сок. Познатото съскане и цвърчене повдигна настроението му — това беше мирисът на очакваното удоволствие. Когато яденето беше готово, го изсипа в една чиния и се разположи на масата, за да се наслади на вечерята. Беше разчел времето с точност до минута. Познатата встъпителна мелодия от сериала „Семейство Арчър“ се разнесе от радиото в момента, в който ножът му се плъзна под хрупкавата кафеникава кожица на първата пъстърва.
Беше преполовил вечерята си, когато го смути неочакван шум — звук от затваряне на автомобилна врата. Радиото бе заглушило шума от мотора на приближаващата кола, но хлопването на вратата беше достатъчно силно, за да надделее над разказите за живота на обикновените хора в провинцията. За миг Лоусън замръзна на мястото си, после посегна към радиото, спря го и наостри уши, за да долови и най-слабия звук отвън. Много предпазливо той дръпна едва забележимо перденцето встрани. От другата страна на портата, която водеше към нивите, се очертаваше силуетът на кола. Комби, не много голяма — Лоусън си каза, че може да е голф; опел астра или форд фокус, нещо от този род. Не можеше да прецени по-точно в тъмното. Огледа пространството между портата и караваната. Не забеляза никакво движение.
Почукването на вратата накара сърцето му да подскочи. Кой, по дяволите, можеше да е това? Доколкото му беше известно, единствените хора, които знаеха с абсолютна точност къде точно ловеше риба, бяха фермерът и жена му. Никога не беше водил тук колеги или приятели. Когато се събираха, за да ходят заедно на риболов, той тръгваше оттук с лодка и се срещаше с тях на друго място на брега — дотолкова държеше на усамотението си тук.