— Ще се наложи да огледаме стаята й — каза Шоу. — Не сега, по-късно през деня. Добре ще е да не пипате и да не местите нищо там — той се покашля. — Ако искате, полицай Хог може да остане с вас.
Арчи поклати глава.
— Ще се оправим.
— Могат да започнат да ви досаждат репортери — продължи Шоу. — Присъствието на полицай ще ви бъде от полза.
— Нали чухте какво каза баща ми. По-добре ще е да останем сами — настоя Колин.
— Кога ще мога да видя Роузи? — попита Айлийн.
— Ще пратим малко по-късно кола, но преди това някой от колегите ще ви се обади, за да ви предупреди. И ако си спомните нещо, което е казала Роузи — за снощното излизане, или за някой, с когото е щяла да се вижда, моля ви да ни го кажете. Ще бъде добре, ако ни дадете и списък с имената на приятелите й, особено ако сред тях има някой, който знае къде и с кого е била снощи. Ще може ли да го направите?
Сега, когато се видя края на изпитанието му, Шоу отново започна да се държи любезно.
Арчи кимна и се изправи.
— Ще го направим. По-късно.
Джанис също се изправи. Коленете я боляха, защото бе останала доста дълго клекнала.
— Не е необходимо да ни изпращате.
Тя последва Шоу към външната врата. Мъката, просмукала се в стаята зад тях, беше почти осезаема, изпълваше въздуха така, че вътре трудно се дишаше. Винаги беше едно и също. През тези първи часове след научаването на страшната вест тъгата нарастваше стремително.
Но това щеше да се промени. Много скоро щеше да дойде и гневът.
4
Уиърд гледаше ядосано Макленън, скръстил кльощавите си ръце пред тесния гръден кош.
— Искам да пуша — заяви той. Действието на наркотика се беше изпарило, оставяйки го нервен и напрегнат. Не искаше да остава тук и беше решен да се измъкне колкото бе възможно по-бързо. Но това означаваше, че ще се наложи да им подхвърли нещо.
Макленън поклати глава.
— Съжалявам, синко. Не пуша.
Уиърд извърна глава и впери поглед във вратата.
— Нямате право да ме подлагате на мъчения, нали ви е известно.
Макленън не се хвана на въдицата.
— Трябва да ви зададем някои въпроси относно това, което се е случило снощи.
— Ще отговарям само в присъствие на адвокат — Уиърд се усмихна едва забележимо, на себе си.
— За какво ви е адвокат, щом нямате какво да криете?
— Защото вие сте Силата. Това убито момиче ви виси на врата и трябва да намерите някой, когото да обвините за смъртта му, при това колкото е възможно по-скоро. Също така нямам намерение да подписвам фалшиви показания, независимо от това колко дълго смятате да ме държите тук.
Макленън въздъхна. Потискаше го мисълта, че съмнителното поведение на малцина е дало възможността на многознайници като това хлапе да разиграват полицията, както си искат. Беше готов да заложи една седмична заплата, че този самодоволен хлапак срещу него си е окачил плакат с образа на Че Гевара в стаята и че се изживява като герой на работническата класа. Което обаче не означаваше, че би могъл да убие Роузи Дъф.
— Доста странна представа имате за нашите методи.
— Кажете това на Шестимата от Бирмингам и на Гилдфордската четворка4 — отвърна Уиърд с тона на човек, който слага коз на масата.
— Ако не желаете да се озовете там, където са те, ви предлагам да ни сътрудничите. Ако искате всичко да свърши по възможно най-лесния начин, аз ще задавам въпроси, а вие ще отговаряте. Иначе ще ви заключим отново в килията, докато намерим адвокат, който дотолкова е останал без работа, че да довтаса тук незабавно.
— Искате да кажете, че ми отказвате правото на защита?
Гласът на Уиърд прозвуча така надуто, че ако приятелите му можеха да го чуят, щяха доста да се притеснят.
Но Макленън считаше, че може да се справи с някакво нафукано студентче.
— Ще получите това, което желаете — той бутна стола си назад.
— Именно — отвърна наперено Уиърд. — Няма да чуете от мен и дума в отсъствие на адвокат.
Макленън се упъти към вратата, Бърнсайд го следваше.
— Така че доведете тук някого — продължи Уиърд.
Макленън спря на прага и се обърна.
— Това не влиза в задълженията ми. Щом искате адвокат, повикайте си го.
Уиърд започна да обмисля бързо думите му. Не познаваше нито един адвокат, а дори да познаваше, не би могъл да плати хонорара му. Можеше да си представи какво би казал баща му, ако се обадеше вкъщи и го помолеше за помощ. Идеята никак не беше привлекателна. Освен това на адвокат трябваше да се разкаже цялата история, а всеки адвокат, който получаваше хонорара си от баща му, щеше да му съобщи всичко. Според Уиърд имаше доста по-неприятни неща от това да те спипат, че си свил някакъв лендроувър.
4
Двата случая впоследствие са определени като съдебни грешки — Пол Хил, Джери Конлън, Пади Армстронг и Каръл Ричардсън са осъдени през 1975 година за бомбения атентат на ИРА в Гилдфорд и излежават около петнайсет години, преди да бъдат освободени с извинения; Хю Калахан, Патрик Хил, Джерърд Хънтър, Ричард Макилкени, Уилям Пауър и Джон Уокър получават през 1975 доживотни присъди за два бомбени атентата в Бирмингам; присъдите са отменени от апелационния съд през 1991 година. — Бел.прев.