— Добре тогава — поде той кисело. — Питайте. Ако въпросите ви са толкова безобидни, ще отговарям. Но при първото съмнение, че се опитвате да ме накиснете, млъквам.
Макленън затвори вратата и седна отново. Взря се внимателно в Уиърд, отчитайки умния поглед, гърбавия нос и неестествено пълните му устни. Каза си, че Роузи Дъф надали би се впечатлила от него — вероятно, дори да бе започнал да я ухажва, би му се изсмяла в лицето. Но такава реакция нерядко буди постепенно нарастваща ненавист, която рано или късно може да доведе и до убийство.
— Добре ли познавахте Роузи Дъф? — попита той.
Уиърд наклони глава на една страна.
— Дори не знаех фамилното й име.
— Случвало ли се е да я поканите да излезе с вас?
Уиърд изсумтя.
— Сигурно се шегувате. Целя се доста по-нависоко. Провинциални момиченца с провинциални мечти — това не ми е в стила.
— А приятелите ви?
— Надали. Всички сме тук именно защото имаме доста по-амбициозни планове за бъдещето.
Макленън повдигна вежди.
— Така ли? Дошли сте от Къркалди в Сейнт Андрюз, за да си осигурите блестящо бъдеще? Сигурно светът следи развитието ви със затаен дъх. Виж какво, синко — снощи Роузи Дъф е била убита. Каквито и да са били мечтите й, те са умрели заедно с нея. Затова си помисли добре, преди да се държиш пренебрежително, когато говориш за нея.
Уиърд не отклони поглед.
— Просто исках да кажа, че нашият начин на живот беше съвсем различен от нейния. Ако тъкмо ние не бяхме налетели на тялото й, вие вероятно изобщо не бихте чули имената ни да се споменават във връзка с това разследване. И честно казано, ако ние сме единствените, които можете да намерите за заподозрени, явно не ви бива много за следователи.
Въздухът между двамата трептеше от напрежение. Обикновено Макленън нямаше нищо против вдигането на градуса при разпит. Разгорещяха ли се, хората обикновено казваха повече, отколкото би било разумно за тях. А той имаше чувството, че младият мъж пред него крие нещо зад явната си арогантност. Можеше да е и нещо незначително, но можеше и да е нещо от ключово значение за следствието. Дори ако с настоятелността си успееше да си докара единствено някое главоболие, Макленън не можеше да устои на изкушението. Все пак можеше и да извади късмет.
— Разкажете ми за снощния купон — каза той.
Уиърд изви очи към тавана.
— Ами добре — сигурно рядко ви се случва да ви канят на такова място. Значи обикновено става така — момичета и момчета се събират на едно място, в някоя къща или апартамент, пият и танцуват. Понякога някой си тръгва с някого. Някои дори се чукат, и после всички се разотиват по домовете. Така беше и снощи.
— А някои се друсат — каза спокойно Макленън, без да проявява раздразнение от саркастичния тон на момчето.
— Е, не биха го сторили, ако бяхте канени вие — отбеляза Уиърд с презрителна усмивка.
— Взимали ли сте наркотик снощи?
— Ето на, вече се опитвате да ме накиснете.
— С кого бяхте на купона?
Уиърд се позамисли.
— Знаете ли, не мога да си спомня. Пристигнах с момчетата и с тях си тръгнах. Какво съм правил на купона, изобщо не помня. Но ако се опитвате да намекнете, че съм се измъкнал, извършил съм убийство и съм се върнал, сбъркали сте адреса. Питайте къде съм бил и ще получите точен отговор. През цялото време бях в дневната, освен когато се качих горе до тоалетната.
— А приятелите ви? Те къде бяха?
— От къде да знам? Не съм ги следил.
Макленън веднага забеляза сходството с отговора на Малкиевич.
— Но нали обикновено се грижите един за друг?
— Вие очевидно не сте чували, че това е нещо обичайно между приятели — отбеляза иронично Уиърд.
— Дотам, че бихте излъгали, за да се защитите взаимно?
— О, ето го и подвеждащия въпрос. „Кога престанахте да биете жена си?“ За какво ни е да лъжем във връзка с Роузи Дъф, след като не сме направили нищо, което би наложило да лъжем? — Уиърд потри слепоочията си. Разяждаше го нужда за сън, мъчителна като сърбеж, достигащ до мозъка на костите. — Просто имахме лош късмет, това е.