— Прекрасно — изфъфли Алекс. Лин отметна завивката, тръгна с полузатворени очи към кошчето, изпъшка и вдигна бебето.
— Добре тогава, ще бъда при вас след половин час.
— Знаеш ли адреса?
— Разбира се, нали съм идвал при Лин няколко пъти. До скоро — той затвори телефона и Алекс седна в леглото. Лин се беше върнала с бебето на ръце.
— Обади се Джейсън — каза Алекс. — Ще дойде всеки момент. Най-добре ще е да взема един душ. Не си ми казвала, че прелива до такава степен от енергия — той се наведе и целуна дъщеря си по главата, докато Лин я нагласяше да засуче.
— Понякога може да бъде изтощителен — съгласи се Лин. — Ще нахраня Давина, после ще си навлека халата и ще дойда при вас.
— Струва ми се невероятно, че вече има резултати.
— Той малко ми напомня на теб, какъвто беше през първите години, след като основа фирмата. Толкова много обича работата си, че му е все едно колко време отделя за нея, и му се иска да споделя с всеки това удоволствие.
Алекс, който посягаше към халата си, спря и се обърна.
— Наистина ли съм бил такъв? Цяло чудо е, че не си подала молба за развод.
Алекс откри в кухнята Уиърд, който изглеждаше ужасно. Единственият цвят, задържал се на лицето му, беше тъмномораво. Петната около очите му се бяха разлели като потекла боя. Той седеше в неудобна поза, стиснал с две ръце чашата си.
— Изглеждаш отвратително — каза Алекс.
— И се чувствам по същия начин — Уиърд отпи от кафето и направи гримаса. — Защо нямате някакво по-силно обезболяващо?
— Защото рядко се случва да ни бият — отвърна Алекс през рамо, докато отиваше да отвори входната врата. Джейсън връхлетя в стаята, все още под въздействие на естествената си жизнерадост, но веднага се закова на място при вида на Уиърд. Беше толкова стъписан, че Алекс едва не се разсмя.
— Да му се не види! Какво те е блъснало?
— Някакъв тип с бухалка — обясни накратко Алекс. — Онзи ден, когато ти обяснявахме, че въпросът е на живот и смърт, не се шегувахме — той наля кафе на Джейсън и добави: — Много съм впечатлен, не очаквах резултатите толкова скоро.
Джейсън сви рамене.
— Всъщност не се оказа толкова сложно. Направих микроспектрофотометричния анализ, за да установя точния цвят, после прекарах образците през газхроматографа, за да получа състава. Но не открих съответки в нашата база данни.
Алекс въздъхна.
— Е, в това няма нищо неочаквано.
Джейсън вдигна показалец.
— Не бързай, Алекс. Аз си имам своите контакти. Преди две години се запознах с един човек, който е най-големият световен капацитет по боите — работи за ФБР и предполагам, че никъде няма по-голяма от неговата база данни. Затова му пратих за проверка нашите резултати и — бинго! Открихме произхода.
Той разпери ръце, като че ли очакваше някой да изръкопляска.
Лин влезе навреме, за да чуе края на разказа му.
— Е, и какъв е произходът? — попита тя.
— Няма да ви досаждам с технически подробности. Боята е произведена в средата на седемдесетте години от една малка фабрика в Ню Джърси. Била е предназначена за покритие на фибростъкло и някои видове пластмасови изделия. Продуктът е бил насочен предимно към строители и собственици на лодки и яхти. Давал изключително яко покритие, което не се издрасквало лесно и не се белело дори при особено тежки климатични условия — той отвори раницата си и започна да рови из нея, докато най-сетне измъкна една разпечатка на цветова скала. Едно бледосиньо квадратче беше оградено с черен маркер.
— Боята е изглеждала така — поясни той и им подаде разпечатката, за да я огледат. — Добрата новина е, че ако сцената, на която се е разиграло действително престъплението, още съществува, при това качество на покритието боята вероятно още си е на мястото. Била е продавана най-вече по Източното крайбрежие на Щатите, но са имали и износ за Обединеното кралство и Карибския басейн. Компанията фалирала в края на осемдесетте, затова няма как да проверим движението на продуктите им тук.
— Значи ли това, че Роузи може да е била убита на някаква лодка? — попита Алекс.
Джейсън млясна с устни в израз на съмнение.