Алекс задъвка замислено една филийка, докато другите двама започнаха да преглеждат вестниците. Докато те бяха заети с четене, той взе разпечатката с цветовете, която бе донесъл Джейсън, и я пъхна в джоба на панталона си. Възползва се от настъпилата тишина, за да обяви, че тръгва, целуна жена си и спящото бебе и излезе.
Изкара беемвето от гаража, излезе на улицата и се насочи към магистралата, която минаваше по моста и продължаваше към Единбург. Но когато стигна до детелината, вместо да завие на юг по шосе М-90, тръгна по пътя на север. Който и да бе човекът, който го преследваше, той вече се навърташе много близо до дома му. Алекс не можеше да си позволи да губи време за делови срещи.
Лин седна зад волана на колата си, малко засрамена от обзелото я облекчение. Започваше да страда от клаустрофобия в собствения си дом. Не можеше дори да намери убежище в ателието си и да поработи на спокойствие върху последната картина, която й бяха възложили. Знаеше, че не е редно да шофира толкова скоро след операцията. Идеалното извинение беше, че трябва да се напазарува. Обеща на Уиърд, че ще помоли някой от персонала на супермаркета да пренесе по-тежките неща вместо нея, навлече дебело Давина, пъхна я в кошницата и се измъкна.
Реши да се възползва максимално от свободата си и да отиде чак до големия супермаркет на „Сейнсбърис“ край Къркалди. Ако й останеха сили след пазаруването, можеше дори да се отбие да види родителите си. Те не бяха виждали Давина от деня на изписването й от болницата. Може би видът на малката им внучка щеше да поразсее мъката им — имаха нужда от нещо, което да ги накара да гледат и към бъдещето, а не само към миналото.
Когато се отклони от магистралата при Холбийт, замига червената лампичка, която сигнализираше, че горивото е на свършване. Знаеше, че при това положение все пак й остава достатъчно бензин, за да стигне до Къркалди и да се върне, но не й се искаше да рискува, когато в колата беше и бебето. Затова включи мигача, отби към първата бензиностанция и се насочи към колонките, без изобщо да забелязва колата, която я следеше още от момента, в който бе напуснала Куийнсфери.
Лин зареди и изтича към бензиностанцията, за да плати. Докато чакаше автоматът да приеме кредитната й карта, тя хвърли поглед навън през витрината.
Първоначално не можа да осмисли това, което виждаше. Имаше нещо нередно, страшно нередно. Тогава разбра, започна да крещи с все сили и хукна към изхода. Чантата й падна на пода и съдържанието се разпиля.
Зад колата й беше паркирал сребрист фолксваген голф. Двигателят му работеше, вратата до мястото на шофьора беше широко отворена. Нейната кола също беше отворена — зееше вратата откъм мястото до шофьора. Човекът, който се навеждаше навътре, не се виждаше. В момента, в който Лин блъсна навън тежката врата, човекът се изправи. Гъстата му черна коса падаше над очите. Беше стиснал дръжките на кошницата, в която лежеше Давина. Погледна бързо към входа на бензиностанцията и хукна към своята кола. Писъците на бебето разкъсваха въздуха като с нож.
Той почти хвърли кошницата с бебето на предната седалка и сам скочи в колата. Включи на скорост и подкара със свирене на гуми.
Без да обръща внимание на болката от незарасналата рана, Лин се хвърли към голфа, който свърна рязко и я подмина. Протегна отчаяно пръсти, но не можа да се задържи за нищо и падна на колене, понесена от инерцията.
— Не! — крещеше тя и удряше с юмруци по земята. — Не!
Опита се да се изправи, да тича, да настигне колата. Но краката не я държаха и тя отново падна на земята, вцепенена от ужас.
Греъм Макфадън ликуваше, докато колата се носеше по шосе А-92, оставяйки далеч назад бензиностанцията при Холбийт. Беше успял, беше взел бебето. Хвърли бърз поглед в кошницата, за да се успокои, че всичко е наред. Писъците бяха секнали в момента, когато колата се озова на шосето. Той беше чувал, че бебетата обичат усещането за движение, когато се намират в кола, и поне в този случай това твърдение се оказваше вярно. Бебето беше вперило в него сините си очи и го гледаше спокойно и безразлично. Макфадън смяташе да отбие скоро по странични пътища, за да избегне полицията. Тогава щеше да спре и да закрепи кошницата с предпазните колани. Не би искал нещо лошо да се случи на бебето — все още не. Алекс Гилби трябваше да понесе наказанието си, а колкото по-дълго бебето останеше живо и горе-долу здраво, толкова повече щеше да страда Гилби. Макфадън щеше да задържи бебето като залог — поне докато имаше полза от него.