— Майната му! — изкрещя Лин. Пръстите й трепереха, но все пак успя да избере номера на домашния си телефон.
Когато чу гласа на Уиърд, Лин проплака:
— Том, той взе Давина! Онова копеле отвлече дъщеря ми!
— Какво?! Кой я е взел?
— Не знам. Сигурно е Макфадън. Открадна бебето ми!
Сълзите най-после рукнаха по бузите й и гласът й секна.
— Къде си?
— При бензиностанцията край Холбийт. Спрях да заредя. Излязох само за минута… — Лин се задави, изхлипа и изпусна телефона. Падна на колене пред един щанд с бонбони, притисна ръце към главата си и зарида. Не знаеше колко дълго е плакала, когато чу мек, спокоен женски глас. Вдигна очи и погледна непознатата, която й говореше.
— Аз съм Кати Макинтайър, инспектор от криминалната полиция — каза жената. — Можете ли да ми кажете какво точно се е случило?
— Той се казва Греъм Макфадън. Живее в Сейнт Монанс — каза Лин. — Открадна бебето ми!
— Познавате ли го лично? — попита инспектор Макинтайър.
— Не, не го познавам, но знам, че преследва съпруга ми. Въобразил си е, че Алекс е убил майка му. Разбира се, няма нищо подобно — той е луд. Вече успя да убие двама души. Моля ви, не му позволявайте да убие детето ми! — думите й се сипеха една през друга, като че ли тя самата полудяваше. Опита се да си поеме дъх и изхълца. — Знам, че това ви звучи налудничаво, но аз не съм луда. Трябва да се свържете с Джеймс Лоусън, заместник-началника на полицията. Той знае всичко за случая.
Инспектор Макинтайър я гледаше със съмнение. Съзнаваше, че тази история надхвърля кръга на възможностите й. Досега беше успяла само да се обади по радиостанцията и да предупреди всички пеши и моторизирани патрули да търсят сребрист голф с тъмнокос мъж на волана. Може би, ако успееше да се свърже със заместник-началника на полицията, би помогнала и на себе си по пътя към успеха.
— Оставете това на мен — каза тя и излезе пред бензиностанцията, за да обмисли по-нататъшните си действия.
Уиърд седеше в кухнята, измъчван от съзнанието за собственото си бездействие. Молитвите бяха много хубаво нещо, но човек би трябвало да постигне далеч по-високо ниво на вътрешно спокойствие, за да съумее да се моли истински. Въображението му работеше на пълни обороти и го тормозеше с представи за собствените му деца, попаднали, в ръцете на някакъв престъпник. Съзнаваше, че на мястото на Лин и той нямаше да бъде в състояние да разсъждава разумно. Затова се опитваше да измисли по какъв начин би могъл да помогне. Беше се опитал да се свърже с Алекс, но мобилният му телефон не отговаряше, а във фирмата отричаха да са го виждали тази сутрин, не им се бил обаждал и по телефона. Така че и Алекс беше в списъка на изчезналите. Но Уиърд не беше кой знае колко изненадан; от сутринта подозираше, че Алекс е замислил нещо.
Посегна към телефонната слушалка и се присви — дори такова незначително движение му причиняваше болка. Обади се на справки и поиска телефона на централата на полицията. Трябваше да пусне в ход цялата убедителност, на която беше способен, за да се добере до секретарката на Лоусън.
— Наистина се налага да разговарям спешно с господин Лоусън. Става дума за отвличане на дете, и аз разполагам с изключително ценна информация — каза той на жената, чиято непреклонност явно беше равна на неговата убедителност.
— Господин Лоусън има среща — каза тя. — Ако ми кажете името и телефона си, ще го помоля да се свърже с вас при първа възможност.
— Вие като че ли не разбирате какво ви говоря! Става дума за живота на бебе! Ако нещо се случи с него, ви обещавам само след час да уведомя пресата и телевизията, че това се дължи на неадекватната ви реакция. Ако не ме свържете незабавно с Лоусън, вие ще понесете цялата вина.
— Не е необходимо да разговаряте с такъв тон, сър — отвърна хладно жената. — Мога ли да му предам кой се обажда?
— Преподобният Том Маккий. Лоусън няма да откаже да разговаря с мен, можете да сте сигурна.
— Не затваряйте, моля.
Уиърд кипеше вътрешно, докато слушаше някакъв бравурен откъс от симфоничен концерт. Чакането му се стори безкрайно, но най-сетне един добре познат от години глас отекна в слушалката.
— Дано този път да се обаждате за нещо смислено, Маккий. Наложи ми се да прекъсна среща с началника на полицията.
— Греъм Макфадън е отвлякъл детето на Алекс Гилби. Не мога да повярвам, че заседавате в такъв момент — отвърна рязко Уиърд.