— Да, сър. Отгатваме се да разчетем регистрационния номер от записа на камерите за наблюдение, но колата се вижда само в движение. На бензиностанцията е паркирал точно зад колата на госпожа Гилби, така че и там номерата не се виждат.
— Остави някой да преглежда записите, но аз мисля, че знам кой е извършителят. Името му е Греъм Макфадън, живее в Сейнт Монанс, на Карлтън Роуд 12. Предполагам, че е отвел детето там. Вероятно иска да го държи като заложник. Искам да се срещнем там, но в края на улицата. Не го стряскайте, не заобикаляйте къщата. Искам да доведете госпожа Гилби в отделна кола, в която да не може да чува разговорите ни по радиостанциите. Сега ще събера няколко специалисти по отвличанията и ще обясня в подробности всичко, когато се видим. Действай бързо, Кати. Ще се видим в Сейнт Монанс.
Лоусън затвори телефона и стисна здраво клепачи в опит да се съсредоточи. Освобождаването на заложници беше най-тежката задача, пред която можеше да се изправи един полицай. В сравнение с това срещата с близки на жертвата беше проста работа. Обади се отново в контролния център и нареди да съберат екипа специалисти по отвличанията и да мобилизират една въоръжена част.
— Докарайте и специалист по комуникациите. Искам да му се отреже достъпът до външния свят.
Накрая Лоусън се обади на Карен Пири.
— Ще те чакам на паркинга след десет минути — излая той. — Ще ти обясня всичко по пътя.
Почти беше стигнал до вратата, когато телефонът иззвъня. Поколеба се дали да отговори, но накрая се върна, вдигна слушалката и каза:
— Лоусън.
— Здравейте, господин Лоусън, обажда се Анди от прес секретариата. Току-що ми позвъниха от „Скотсмън“ с някаква много странна история. Получили мейл от някакъв човек, който твърдял, че е отвлякъл бебе, за да привлече вниманието на обществеността върху факта, че полицията на Файф прикрива убийците на майка му. Обвинява конкретно вас. Доколкото разбирам, съобщението е много дълго и подробно. Питат дали по принцип има нещо вярно. Има ли наистина отвлечено дете?
— О, господи — изпъшка Лоусън. — Имах ужасното предчувствие, че ще се случи нещо подобно. Виж какво, положението е взривоопасно. Наистина има отвлечено бебе. Аз самият все още не съм наясно с подробностите. Обади се в контролния център, оттам ще ти разкажат всичко. Подозирам, че ще ви се обадят от много места във връзка с този случай, Анди. Съобщавай свободно подробности от операцията. Свикай пресконференция за днес следобед — колкото е възможно по-късно. Но не пропускай да подчертаваш пред всички, че човекът е с разстроена психика и не бива да се обръща внимание на бълнуванията му.
— Значи официалната позиция гласи, че си имаме работа с луд.
— Горе-долу това е. Но приемаме много сериозно заплахите му. Става дума за живота на дете, затова подчертай, че държа да няма безотговорни репортажи, които биха могли да подразнят по някакъв начин престъпника. Ясно ли е?
— Разбира се. Ще се чуем по-късно.
Лоусън изруга под нос и тръгна забързано към изхода. Очертаваше се кошмарен ден.
Уиърд помоли шофьора на таксито да отбие към търговския център в Къркалди. Когато спряха на паркинга, той извади пачка банкноти и я подаде на шофьора:
— Моля ви за една услуга. Нали виждате в какво състояние съм — моля ви, идете да ми купите един мобилен телефон и две допълнителни карти. Трябва да имам постоянна мобилна връзка.
Само след четвърт час бяха отново на път. Уиърд измъкна листчето, на което беше надраскал номерата на Алекс и Лин. Опита отново да се свърже с Алекс. Никакъв отговор. Къде, по дяволите, беше изчезнал?
Макфадън гледаше озадачено бебето. Беше започнало да плаче почти в секундата, когато го внесе в къщата, но тогава той нямаше време да се занимава с него. Трябваше да разпраща съобщения, да уведоми обществеността за намеренията си. Всичко беше предварително подготвено. Достатъчно беше да влезе в мрежата и само след няколко кликвания с мишката посланието му замина на адресите на всички медийни компании в страната и на повечето новинарски сайтове. Сега вече щяха да му обърнат внимание.
После излезе от стаята с компютрите и се върна в дневната, където беше оставил кошницата на пода. Знаеше, че трябва да държи бебето при себе си, за да не би полицията да ги раздели при евентуално нападение, но ревът му го дразнеше и той го беше преместил, за да успее да се съсредоточи. Беше спуснал пердетата и тук, както и във всички останали помещения на къщата, дори беше приковал едно одеяло пред прозореца на банята — там стъклата бяха матови и никога не беше поставяно перде. Знаеше доста неща за обсадите при вземане на заложници — колкото по-малко сведения имаха ченгетата за това, което става вътре в къщата, толкова по-добре за него.