Бебето не спираше да плаче. Яростният му рев беше преминал в постоянен хленч, но когато Макфадън влезе, то ревна отново. Плачът му проникваше като свредел в мозъка му, не му позволяваше да мисли. Трябваше да го накара да млъкне. Ревът стана толкова силен, че вибрациите сякаш отекваха в гръдния му кош. Макфадън си каза, че сигурно трябва да му се сменят пелените. Постави бебето на пода и разтвори одеялото, в което беше завито. Под него имаше някакви пухкави дрешки. Разкопча ги, после разкопча и копчетата от вътрешната страна на крачолите, след това още някакви копчета между краката. Защо бяха навлекли така проклетото дете? Може би просто му беше горещо.
Взе ролка домакинска хартия и коленичи пред бебето. Разлепи лентите, които придържаха памперса и сбърчи отвратено нос. Ама че гадост! При това зелено, да му се не види. Махна зацапания памперс и избърса дупето на бебето, после го тръсна припряно върху дебел пласт домакинска хартия.
Положи толкова усилия, а то не спираше да реве. Какво, по дяволите, трябваше да стори, за да накара копелето да замълчи? То му трябваше живо — поне на първо време, но този шум го подлудяваше. Плесна зачервеното от рев личице и бебето млъкна за миг. Но веднага щом си пое дъх, зарева още по-силно.
Дали пък не трябваше да го нахрани? Отиде в кухнята и наля мляко в една чаша. Седна и взе бебето, присвил несръчно ръка, както беше виждал да правят хората по телевизията. Пъхна пръст между устните му и се опита да капне в устата му малко мляко. Млякото протече по брадичката на бебето и ръкава на Макфадън. Опита отново, но бебето започна да се съпротивлява, да блъска с юмручета и да рита. Възможно ли беше тази гадина да не знае да гълта! Защо се държеше така, като че ли той се опитваше да го отрови?
— Какво ти става, да му се не види! — изкрещя Макфадън. Бебето престана да се боричка, но не спря да плаче.
След още няколко опита той се убеди, че опитите да го нахрани са безполезни. И тогава плачът изведнъж секна. Бебето заспа за секунди, като че ли някой му изключи звука. Само преди миг ревеше, а сега очите му бяха затворени и спеше дълбоко. Макфадън стана полека от дивана и го остави отново в кошницата. Насилваше се да действа много внимателно. Последното, което му трябваше, беше този отвратителен вой да започне отново.
Върна се при компютрите, за да провери дали новината не е публикувана вече някъде. Установи без особено учудване, че няма връзка с интернет;. Беше очаквал да прекъснат връзките му — като че ли това би могло да го спре. Извади един от мобилните телефони, който бе заредил току-що, свърза го с лаптопа си и започна да набира. Разбира се, това бе все едно да яхнеш муле, след като досега си карал ферари. Но макар отварянето на всяка страница да отнемаше престъпно дълго време, връзката му с интернет беше възстановена.
Ако си бяха въобразили, че ще му запушат толкова лесно устата, ги очакваше изненада. Беше се заел сериозно с тази операция, и смяташе тя да завърши с победа за него.
43
Алекс чувстваше, че първоначалният му ентусиазъм започва да се изпарява. Крепеше го единствено твърдото убеждение, че така отчаяно търсеният отговор е някъде тук, наблизо. Не беше възможно да е сгрешил. Беше обиколил южната страна на езерото и продължаваше към северния бряг. Беше изгубил броя на портите и оградите, край които бе спирал, на нивите и ливадите, които бе оглеждал. Търсещият му поглед беше срещал погледите на коне, гъски, овце, а в един случай попадна дори на лама. Спомни си смътно какво беше чел някъде — че овчарите ги държали при стадата си, за да ги пазят от лисици, макар изобщо да не можеше да си представи как това тромаво същество с мигли, достойни за кинозвезда, би могло да пропъди безстрашно животно като лисицата. Каза си, че някой ден трябва да дойде пак тук с Давина и да й покаже ламата — когато пораснеше малко, това сигурно щеше да й хареса.
Изровеният път го преведе покрай една доста занемарена ферма. Постройките едва се крепяха, боята се белеше, тръбите от външната канализация се бяха разкривили. Дворът приличаше на морга за селскостопански машини, които сякаш гниеха кротко тук от години. Болезнено слабо коли с безумен блясък в очите се дърпаше на веригата си и лаеше яростно и безсмислено, докато той минаваше. На стотина ярда след портата следите от гуми станаха още по-дълбоки, вече и по самия път растеше трева. Колата разплискваше локвите, Алекс трепна, когато мина с хрущене през някакъв камък.