Във високата ограда от лявата страна на пътя се виждаше порта. Алекс намали и спря встрани от пътя. Излезе уморено от колата и се наведе над металната решетка. Отляво няколко оплескани в кал крави преживяха нещо с печални изражения. Хвърли поглед надясно и дъхът му секна. Възможно ли беше наистина да е стигнал до целта?
Той задърпа ръждясалата верига, с която бе затворена вратата. Отвори портата и нахлузи веригата обратно на мястото й. Забърза напряко през полето, без да забелязва, че скъпите му обувки потъват в кал и тор. Колкото повече наближаваше, толкова повече се убеждаваше, че е открил това, което търсеше.
Не беше виждал тази каравана от двайсет и пет години, но паметта не го лъжеше — беше същата. Двутонна каравана, с бежова горна част и тревистозелена надолу. Цветовете бяха избледнели, но си бяха същите, каквито ги виждаше в спомените си. Когато наближи съвсем, видя, че караваната все още е в отлично състояние. Колелата бяха поставени върху каменни плочи, за да не затъват в почвата, нямаше мъх нито по покрива, нито по первазите на прозорците. Напуканите гумени уплътнения на прозорците бяха намазани с някакво запечатващо вещество, за да станат непромокаеми. Алекс установи всичко това, докато обикаляше предпазливо караваната. Не забеляза никакви признаци на живот. Светлите перденца бяха спуснати. На двайсетина ярда зад караваната втора порта в оградата водеше към брега на езерото. Долу се виждаше гребна лодка, издърпана на брега.
Той се обърна отново към караваната и я загледа втренчено. Не можеше да повярва на очите си. Запита се какви бяха шансовете му. Може пък да не бяха толкова незначителни, колкото би изглеждало на пръв поглед. Хората рано или късно сменяха мебелите си, килимите, колите. Но караваните сякаш оставаха вечни, като че ли имаха свой собствен живот. Припомни си възрастните съпрузи, които живееха срещу собствените му родители. Те притежаваха мъничка каравана, която Алекс помнеше от юношеските си години. Всеки петък следобед през летните месеци съседите я прикачаха към колата си и потегляха нанякъде — рядко стигаха по-далеч от бреговете на Левън или Ели. Понякога ги обземаше авантюристичен дух и прекосяваха Форт, стигаха чак до Дънбар и Норт Бърик. В неделя вечерта се прибираха изпълнени с възторг, като че ли се връщаха от Северния полюс. Така че всъщност не би било толкова чудно, ако Джими Лоусън бе запазил старата каравана, в която живееше, преди да построи къщата си. Особено като се има предвид, че рибарите обичат да разполагат с някое усамотено местенце. Вероятно повечето хора на негово място биха постъпили по същия начин.
Но разбира се, повечето хора биха се отървали от каравана, в която е било извършено престъпление.
— Е, сега вярвате ли на Алекс? — обърна се Уиърд към Лоусън. Ефектът на думите му се подкопаваше от странната поза, която беше заел — стоеше сгърчен, обвил гръдния си кош с ръце, за да попречи на ребрата си да се притискат болезнено едно в друго.
Беше пристигнал почти веднага след полицията и когато слезе от таксито, се озова сред нещо, което много наподобяваше хаос. Наоколо беше пълно с мъже с бронежилетки, маски и пушки, униформени полицаи се щураха насам-натам, изпълнявайки някакви неясни свои задачи. Колкото и да беше странно, никой не му обърна внимание. Той закуца напред и се зае да оглежда обстановката. Веднага забеляза Лоусън, наведен над картата, която полицаите бяха разгънали върху предния капак на една от колите. Жената, с която двамата с Алекс разговаряха при посещението си в полицията, стоеше до Лоусън и говореше по мобилния си телефон.
Уиърд тръгна бързо към тях — гневът и безпокойството действаха обезболяващо.
— Е, Лоусън — подвикна той, когато наближи достатъчно, — доволни ли сте сега?
Лоусън трепна и се обърна рязко като изненадан престъпник. Долната му челюст увисна, когато разпозна с усилие обезобразените черти на Уиърд.
— Том Маккий? — попита той неуверено.
— Същият. Е, вярвате ли вече на това, което ви каза Алекс? Този маниак държи вътре дъщеря му. Убил е вече двама души, а вие висите тук и чакате да улесни допълнително задачата ви с едно трето убийство.
Лоусън поклати глава. Уиърд видя ясно тревогата в очите му.