Дънкан погледна зачервеното от яд лице на шефа си и му подаде слушалката.
— Ще ви помагаме случай на криза — каза той.
Лоусън се свърза с къщата.
— Греъм? На телефона е Джеймс Лоусън. Съжалявам, че се забавих толкова. Разбрах, че искаш да разговаряш с мен.
— И още как. Но преди да започнем, искам да имате предвид, че записвам разговора. Докато говорим, той се предава на живо по мрежата. Медиите разполагат с адреса на уебсайта, така че в момента вероятно следят всяка дума, която произнасяме. Между другото, няма смисъл да се опитвате да затворите уебсайта ми, програмирал съм го да се прехвърля от сървър на сървър. Още преди да разберете къде е, ще бъде вече някъде другаде.
— Всичко това не е необходимо, Греъм.
— Разбира се, че е необходимо. Бяхте решили, че ще ми запушите устата, като отрежете телефонните връзки, само че вие разсъждавате като човек от миналия век. Вие сте миналото, Лоусън, а аз съм бъдещето.
— Как е бебето?
— Ужасна досада, не спира да реве. Надуло ми е главата. Но е добре — поне засега. Засега не му се е случило нищо лошо.
— Измъчваш го ти, като го държиш далеч от майка му.
— Вината не е моя, а на Алекс Гилби. Вината е негова и на неговите приятели — именно те са ме лишили от моята майка, като са отнели живота й. Алекс Гилби, Том Маккий, Дейвид Кър и Зигмунд Малкиевич са убили майка ми Роузи Дъф на 16 декември 1978 година. Първо са я изнасилили, а после са я убили. А полицията на Файф така и не е повдигнала обвинение срещу тях.
— Греъм — прекъсна го Лоусън. — Именно това е миналото. А това, което ни интересува сега, е бъдещето. Твоето бъдеще. И колкото по-скоро приключи тази история, толкова по-добро ще бъде бъдещето, което те очаква.
— Не ми говорете като на глупак, Лоусън. Знам, че ще отида в затвора заради това — без значение дали съм предал заложника или не. Нищо няма да промени присъдата ми, затова моля да не оскърбявате интелекта ми. Аз нямам какво да губя, затова ще се постарая и други хора да пострадат. Та докъде бях стигнал? А, да, говорехме за убийците на майка ми. Вие не сте повдигнали обвинение срещу тях навремето. А наскоро, след като вдигнахте такава шумотевица в медиите за подновяването на следствията и обяснихте как с помощта на ДНК-анализа можете да откриете извършителите на някогашни престъпления, установихте, че сте изгубили веществените доказателства. Как е възможно да стане това? Как е възможно да изгубите нещо толкова важно?
— Губим контрол над положението — прошепна Дънкан. — Практически отказва да говори за бебето — това е лош признак. Върнете разговора към бебето.
— Отвличането на Давина няма да промени нищо, Греъм.
— Поне няма да ви позволи да прикриете за пореден път фактите около убийството на майка ми. Сега светът ще научи какво сте сторили наистина.
— Греъм, аз съм не по-малко заинтересован от теб да намеря човека, който е убил майка ти.
От слушалката се разнесе истеричен кикот.
— О, сигурен съм в това. Но не ми харесва начина, по който действате. Искам виновниците да понесат наказанието си тук и сега, не на онзи свят. Те умират като герои. Никой не е обяснил на хората какви са били всъщност. Ето, това са последиците от вашия подход.
— Греъм, нека поговорим за сегашното положение. Давина има нужда от майка си. Защо не я изнесеш от къщата, и после ще продължим да обсъждаме твоите оплаквания. Обещавам ти да те изслушам.
— Да не съм луд? Това е единственият начин да привлека вниманието ви, Лоусън, и смятам да се възползвам максимално от положението.
Разговорът бе прекъснат рязко. Чу се силното изтракване на слушалката.
Дънкан се опитваше да прикрие раздразнението си.
— Е, сега поне знаем какъв му е проблемът.
— Той се е побъркал напълно. Не е възможно да преговаряме с него, докато разговорът ни се предава в ефир. Кой знае какви налудничави обвинения ще измисли следващия път? Вместо да му угаждаме, трябва да го приберем колкото е възможно по-скоро — Лоусън удари с длан по стената на микробуса.
— Преди да направим това, трябва по някакъв начин да го накараме да излезе от там и да изнесе бебето.
— Майната му — изфуча Лоусън. — След един час ще мръкне. Да щурмуваме къщата.
Дънкан го изгледа объркано.
— Сър, това е в разрез с правилата.
— И отвличането на бебе е в разрез със закона — подвикна Лоусън през рамо, отправяйки се обратно към колата си. — Няма да продължа да се мотая, докато животът на детето е в опасност.