— Ако разполагате със сведения, свързани със случая, аз съм човекът, на когото трябва да ги предадете.
— И това ще стане, обещавам ви. Но Греъм Макфадън заслужава първи да научи истината. Моля ви, повярвайте ми. Имам причини да настоявам. Животът на моята дъщеря е изложен на опасност. Ако не ми позволите да говоря с Макфадън, ще си тръгна веднага и ще предам на пресата сведенията, с които разполагам. Можете да ми вярвате, това би бил най-неприятният вариант за вас.
Карен обмисли положението. Гилби изглеждаше съвсем спокоен, дори прекалено спокоен. Тя беше обучавана да се ориентира в подобни ситуации. По принцип беше редно да прехвърли въпроса на някой висшестоящ служител. Но Лоусън имаше други ангажименти. Може би трябваше да уведоми човека, който водеше преговорите.
— Нека поговорим с инспектор Дънкан. Той води преговорите с Макфадън.
Тя излезе от микробуса и повика един от униформените полицаи.
— Моля ви, останете при госпожа Гилби и господин Маккий.
— Тръгвам с Алекс — каза категорично Лин. — Нямам намерение да се отделям от него.
Алекс хвана ръката й и заяви:
— Ще отидем заедно.
Карен разбра, че няма смисъл да спори.
— Да тръгваме тогава — каза тя и ги поведе към полицейския кордон, блокирал входа към улицата, на която живееше Макфадън.
Алекс никога не беше чувствал толкова осезателно живота, който пулсираше в тялото му. Съзнаваше движението на мускулите си при всяка своя крачка. Сетивата му бяха напрегнати до крайност, всеки звук и мирис достигаха до него с удесеторена сила и почти нетърпима острота. Никога нямаше да забрави стотината крачки, които извървя до микробуса. Настъпил беше най-важният миг в живота му и той беше решен да постъпи както трябва, да не обърка нищо. Беше обмислил предстоящия му разговор, докато шофираше с бясна скорост към Сейнт Монанс и вярваше, че е намерил думите, с които да спаси живота на дъщеря си.
Карен го доведе до друг бял микробус, паркиран пред познатата му къща. В падащия мрак сцената беше особено потискаща, в хармония с настроението на хората наоколо. Карен похлопа на вратата, тя се плъзна встрани и Джон Дънкан надникна навън.
— Какво има? Какво мога да направя за вас?
— Това са господин и госпожа Гилби. Той иска да разговаря с Макфадън, сър.
Дънкан повдигна стреснато вежди.
— Това не е добра идея. И без това Макфадън отказва да разговаря с когото и да било, освен със заместник-началника на полицията. Затова и господин Лоусън нареди да не влизаме във връзка с похитителя, докато не се върне.
— Макфадън трябва да чуе това, което знам — настоя уморено Алекс. — Той е предприел отвличането, защото държи хората да знаят кой е убиецът на майка му. Убеден е, че аз и моите приятели сме виновни за смъртта й. Но той греши. Днес научих истината и е редно да я съобщя първо на него.
Дънкан го изгледа с неприкрито удивление.
— Твърдите, че знаете кой е убиецът на Роузи Дъф?
— Така е.
— В такъв случай сте длъжен да дадете показания пред някой от нашите служители — заяви твърдо Дънкан.
Лицето на Алекс потръпна, издавайки усилието, с което потискаше вълнението си.
— Този човек е отвлякъл моята дъщеря. Аз съм в състояние да прекратя незабавно обсадата. С всяка минута, през която отлагате възможността да поговоря с него, опасността за живота й се увеличава. Няма да кажа нищо на никого, преди да говоря с Макфадън. Ако не ми позволите да говоря с него, ще съобщя всичко на пресата. Ще ги уведомя, че разполагам със средства да прекратя обсадата, а вие не ми позволявате да ги използвам. Наистина ли искате това да е краят на кариерата ви?
— Вие не разбирате в какво се набърквате. Нямате необходимата подготовка, за да преговаряте с похитителя.
Беше ясно, че това е последният аргумент на Дънкан.
— Доколкото мога да преценя, цялата ви подготовка не е довела доникъде — намеси се Лин. — Алекс води преговори по цял ден, такава му е работата, и наистина се справя отлично. Позволете му да опита. Ще поемем цялата отговорност за последиците.
Дънкан погледна към Карен. Тя сви рамене. Той въздъхна и каза:
— Приемам при положение, че мога да следя разговора. Ако преценя, че положението излиза от контрол, прекъсвам връзката.
Алекс почувства, че му се завива свят от облекчение.
— Така да бъде. Да започваме — каза той.
Дънкан извади апарата навън и си сложи слушалките. Подаде апарата на Алекс и още един чифт слушалки на Карен.