— Убил я е, Греъм. Доказателството е у мен — внезапно връзката прекъсна. Озадачен, Алекс се обърна към Дънкан. — Какво, по дяволите…?
— Достатъчно — Дънкан свали слушалките от главата си. — Нямам намерение тези неща да стават обществено достояние. Каква е тази история, Гилби? Някакъв заговор между вас и Макфадън да накиснете Лоусън?
— Какви ги говорите? — това беше Лин.
— Бил е Лоусън — каза Алекс.
— Да, чух те. Лоусън е убил Роузи — каза Лин и стисна ръката му.
— Не само Роузи. Убил е и Зиги, и Мондо. И се е опитал да убие Уиърд. Макфадън го е видял — каза Алекс, без още сам да вярва на думите си.
— Не знам каква игра играете… — започна Дънкан, но млъкна, когато забеляза пристигането на Лоусън. Блед и потен, заместник-началникът на полицията се огледа, изненадан и явно ядосан.
— Какво правите тук вие двамата? — той посочи към Алекс и Лин. После се обърна към Карен: — Казах ти да ги държиш в микробуса. Господи, това не е някакъв шибан цирк. Разкарай ги от тук.
Настана кратко мълчание, после Карен Пири каза:
— Сър, току-що бяха произнесени някои много сериозни обвинения, които е редно да обсъдим.
— Карен, това не ти е общество за дебати! В момента тече сериозна операция, залогът е човешки живот! — развика се Лоусън. После заговори в радиостанцията: — Всички ли са заели позиция?
Алекс блъсна ръката на Лоусън и изби радиостанцията.
— А сега слушай, копеле такова… — но в същия момент Дънкан го сграбчи и го повали на земята. Докато се боричкаше с полицая, Алекс надигна глава и извика:
— Ние знаем истината, Лоусън. Ти си убил Роузи. Ти уби и приятелите ми. Всичко свърши! Не можеш повече да се криеш!
Очите на Лоусън пламнаха гневно.
— Вие сте също толкова луд, колкото и Макфадън.
Наведе се и взе радиостанцията си, докато двама униформени полицаи притискаха здраво Алекс към земята.
— Сър — каза настоятелно Карен.
— Не сега, Карен — избухна Лоусън. Извърна се и отново заговори в радиостанцията. — Всички ли са заели позиция?
Радиостанцията запука в отговор. Преди Лоусън да успее да отговори, той чу гласа на началника на техническия екип в хеликоптера.
— Не давайте заповед за огън. Похитителят е при детето!
Лоусън се поколеба само секунда.
— Тръгвайте — каза той в микрофона. — Тръгвайте веднага!
Макфадън беше готов да застане лице в лице със света. Думите на Алекс Гилби му върнаха вярата, че правосъдието е осъществимо. Щеше да върне детето на Гилби. За да си осигури спокойно преминаване, беше взел със себе си нож — последната застрахователна полица, благодарение на която щеше да излезе спокойно от къщата и щеше да стигне до чакащите го полицаи.
Почти беше стигнал до предната врата, стиснал Давина под мишница като вързоп, с кухненски нож в свободната ръка — когато светът около него се взриви. Предната и задната врата се разцепиха. Чуха се мъжки викове и се сляха с другите шумове в оглушителна какофония. Навсякъде експлодираха бели светлини и го заслепяваха. Макфадън притисна инстинктивно детето към гърдите си и вдигна към него ръката, в която държеше ножа. В хаоса се чу нечий вик:
— Остави детето!
Той се беше вцепенил. Не можеше да отпусне ръцете си.
Един от снайперистите прецени, че животът на детето е в опасност. Стъпи здраво с разкрачени крака, вдигна оръжието и се прицели в главата.
46
Април 2004, Сините планини, Джорджия
Лъчите на пролетното слънце се процеждаха през короните на дърветата, когато Алекс и Уиърд изкачиха хребета. Уиърд отведе Алекс до една скала, надвиснала над склона, покатери се върху нея, седна и заклати дългите си крака. После бръкна в раницата си и извади от там малък бинокъл. Вдигна го към очите си и го насочи надолу, после го подаде на Алекс.
— Гледай надолу и малко наляво.
Алекс настрои фокуса и започна да оглежда местността. Внезапно осъзна, че вижда покрива на тяхната вила. Отпред се виждаха тичащи фигурки — това бяха децата на Уиърд. Двамата възрастни, седнали край масата за пикник, бяха Лин и Пол. А бебето, което лежеше на постланото в краката им одеяло и риташе, беше Давина. Алекс се загледа в дъщеря си, която беше разперила ръце и се смееше на глас. Обичта му към нея го прониза като нажежено желязо.