— Можеш само да бъдеш благодарен, че са били двама. Ако Макфадън не ни следеше, как бихме могли да докажем, че Лоусън е бил наблизо с колата си?
— Все още не разбирам защо Макфадън не се е намесил, когато Лоусън се нахвърли върху мен — каза огорчено Уиърд.
— Може би Ерик Хамилтън просто го е изпреварил — каза Алекс. — Надали ще разберем някога причините.
— Все пак най-важното е, че най-сетне знаем кой уби Роузи — каза Уиърд. — Този въпрос ни измъчваше в продължение на двайсет и пет години, сега вече можем да оставим миналото зад гърба си. Благодарение на теб се изчистихме от отровата, която се беше просмукала във всички нас.
Алекс го изгледа любопитно.
— Питал ли си се някога дали…
— Дали убиецът не е един от нас?
Алекс кимна.
Уиърд се замисли.
— Бях убеден, че не може да е Зиги. Той не проявяваше никакъв интерес към жени, и нямаше никакво желание да промени нещата. Мондо не би имал сили да си държи устата затворена, ако го беше направил той. А ти… Да кажем, че просто не виждах как би могъл да стигнеш до Халоу Хил. Единствено ти не взе ключовете на лендроувъра.
Алекс го изгледа стреснато.
— Искаш да кажеш, че това е единствената причина, поради която не си ме подозирал?
Уиърд се усмихна.
— Ти имаш достатъчно силен характер, така че би могъл да запазиш мълчание, когато това се налага. Имаш невероятна способност да се владееш при тежки обстоятелства, но когато избухнеш, избухваш като вулкан. Момичето ти харесваше… Ще бъда честен с теб. Наистина такова нещо ми минаваше през ума. Но когато разбрах, че момичето е било убито другаде и пренесено на Халоу Хил, ми стана ясно, че не може да си го извършил ти. Спасяваха те аргументите на логистиката.
— Благодаря за доверието — каза обидено Алекс.
— Нали ме попита. А ти? Кого подозираше ти?
Алекс се посмути видимо.
— Честно казано, по едно време подозирах теб — особено когато се обърна към религията. Струваше ми се, че угризенията на съвестта могат да бъдат обяснение за такава реакция — той се загледа над върховете на дърветата към далечните планински хребети, които чезнеха в синкава омара. — Питам се колко ли различно щеше да се развие животът ми, ако онази вечер Роузи бе приела поканата ми да дойде с нас на купона. Тогава можеше да е още жива. Зиги и Мондо също щяха да са живи. Приятелството ни щеше да просъществува. И всички ние щяхме да живеем, без да ни преследва някаква вина.
— Ако беше станало така, можеше да се ожениш за Роузи вместо за Лин — отбеляза сухо Уиърд.
— Не — Алекс се намръщи. — Такова нещо не би могло да се случи.
— Защо пък не? Не съзнаваш колко слаби са връзките, които ни придържат към сегашния ни начин на живот. Ти много я харесваше.
— Така е, но такива неща отминават. А и тя не би приела сериозна връзка с момче като мен. Беше вече прекалено зряла. Освен това още тогава съзнавах, че Лин е тази, която ще ме спаси.
— От какво?
Алекс се усмихна по-скоро на себе си.
— От какво ли не.
Той загледа надолу към къщата, където бе оставил сърцето си. За първи път от двайсет и пет години насам той наистина имаше бъдеще, не само минало, увиснало като воденичен камък на шията му. Най-сетне беше успял да заслужи този дар.