Дъф реагира съобразно очакванията й. Лицето му светна и той каза обнадеждено:
— Знаете ли, сигурно е така. Защото Роузи не беше лъжкиня.
— Но все пак си е имала тайни — като всяко момиче.
Той отново се намръщи.
— От тези тайни човек може само беля да си докара. Трябваше да го знае — внезапно той се сети за нещо и цялото му тяло се напрегна. — Тя била ли е… нали разбирате… той направил ли й е нещо?
Джанис съзнаваше, че каквото и да му каже, няма да може да го заблуди. Ако искаше да съхрани доверието му, което си беше извоювала, не можеше да си позволи да се представи в очите му като лъжкиня.
— Не можем да кажем нищо със сигурност преди аутопсията, но така изглежда.
Дъф блъсна с юмрук по арматурното табло и изрева:
— Копеле!
Докато колата се изкачваше несигурно по наклона към Страткинес, той се извърна на седалката към Джанис.
— Който и да го е сторил, трябва да се моли да го арестувате вие, преди да съм го спипал аз. Защото, кълна се, хвана ли го, ще го убия.
В жилището се долавяше натрапчиво чуждо присъствие. Това беше усещането на Алекс, когато отвори вратата на самостоятелната къщичка, част от общежитията, превърната в лично владение на „Момчетата от Къркалди“. Кевъндиш и Грийнхол, двамата англичани, продукт на елитни частни училища, които също живееха тук, прекарваха възможно най-малко време в жилището — нещо, което устройваше идеално всички. Англичаните вече си бяха заминали за празниците, но тъкмо днес досадно превзетите им гласове, вбесяващо изискани за слуха на Алекс, биха били далеч по-приятни от вездесъщото полицейско присъствие, което се беше просмукало сякаш и във въздуха, който дишаше.
Алекс се заизкачва нагоре към спалнята си. Макленън го следваше по петите.
— Не забравяйте, трябва ни всичко, с което сте облечен, включително и бельото — напомни му Макленън, докато Алекс отваряше вратата. Следователят остана на прага, леко озадачен от наличието на две легла в мъничката стая, очевидно предназначена за един.
— С кого делите стаята? — попита той.
Преди Алекс да успее да отговори, се разнесе невъзмутимият глас на Зиги.
— Инспекторът е убеден, че всички сме обратни — поясни той саркастично. — И разбира се, точно затова сме убили Роузи. Няма значение, че идеята е напълно лишена от логика — точно това му се върти в ума. Всъщност, господин Макленън, обяснението е далеч по-прозаично — Зиги посочи през рамо към другата, затворена врата на площадката и го подкани: — Погледнете тук.
Обзет от любопитство, Макленън го последва. Алекс се възползва от това, че инспекторът му обърна гръб, съблече се припряно, придърпа халата си и се уви смутено в него. После прекоси след другите двама площадката и не успя да удържи злорадата си усмивка, когато видя удивеното изражение на Макленън.
— Ясно ли ви е сега? — попита Зиги. — Просто няма достатъчно място за комплект ударни инструменти, синтезатор, две китари и легло в такъв гълъбарник. Така че теглихме жребий, Уиърд и Гили изтеглиха късите сламки и сега спят в една стая.
— Значи свирите в някакъв състав, така ли?
Обзет от изненадващ пристъп на симпатия, Алекс си каза, че Макленън се изразява също като баща му.
— Свирим заедно вече пет години — каза Зиги.
— Е, и? Смятате да станете новите Бийтълс? — не се отказваше Макленън.
Зиги изви очи към тавана.
— Няма да станем новите Бийтълс по две причини. Първата е, че свирим изцяло за собствено удоволствие и нямаме никакво желание да влизаме в някакви класации. Втората причина е свързана с таланта. И четиримата сме много добри музиканти, но нямаме помен от оригинална музикална мисъл. Първоначално се бяхме нарекли „Муза“, докато не осъзнахме, че тъкмо муза ни липсва. Сега се прекръстихме на „Комбайн“.
— „Комбайн“ ли? — повтори плахо Макленън, постреснат от внезапната разговорливост на Зиги.
— Пак по две причини. Комбайните прибират чуждата реколта — също като нас. И заради едноименната песен на „Джем“. Ние просто не се отличаваме с нищо особено.
Макленън се обърна, клатейки глава.
— Ще се наложи да претърсим и тази стая, нали знаете.
Зиги изсумтя.
— Единственото закононарушение, което ще откриете тук, е нарушение на закона за авторското право — отбеляза той. — Вижте, всички ние казахме всичко, което знаем, на вас и колегите ви. Защо не ни оставите на мира?