— Знам, само че кога ще го върнем? — попита Алекс. — Днес не може. Човекът, който е изхвърлил Роузи на хълма, я е закарал дотам с някакво превозно средство, и едно от малкото неща, които могат да свалят от нас подозренията, е че никой от нас няма кола. Но ако ни видят да порим снега в лендроувър, отиваме директно на първо място в класацията на Макленън.
— Ами същото ще стане й ако някакъв лендроувър цъфне най-неочаквано пред жилището ни — отбеляза Зиги.
— Какво да правим тогава?
Зиги отново зарита снега.
— Вероятно просто ще се наложи да изчакаме нещата да отшумят, тогава аз ще дойда тук и ще прибера колата на място. Слава богу, сетих се навреме и пъхнах ключовете в слипа си, иначе щяхме да се издъним още когато Макленън ни накара да изпразним джобовете си.
— Да не се занасяш? Сигурен ли си, че искаш ти да прибереш колата?
— Вие и тримата работите през ваканцията. Аз най-лесно ще мога да се измъкна. Достатъчно е да си измисля някакво извинение, че ми е трябвало да проверя нещо в университетската библиотека.
Алекс се поразмърда смутено на мястото си.
— Вероятно ти е минало през ума, че като не си признаваме за лендроувъра, може да помогнем на убиеца да остане на свобода?
Зиги го изгледа стреснато.
— Нали не мислиш сериозно…
— Какво? Че някой от нас може да го е направил ли?
Алекс сам не вярваше, че облича в думи подлите подозрения, които бяха намерили място в мислите му. Той отрече припряно:
— Не, но онези ключове се търкаляха навсякъде на купона. Може някой да се е възползвал и да ги е взел…
Той млъкна.
— Знаеш отлично, че нищо подобно не е ставало. И дълбоко в себе си съзнаваш, че нито един от нас не би могъл да убие Роузи — каза уверено Зиги.
Алекс си каза, че му се иска да споделя увереността му. Но кой можеше да знае какво е минавало през главата на Уиърд, когато се беше надрусал до ушите? Ами Мондо? Нали той беше закарал онова момиче до дома му, и явно е бил убеден, че се е уредил за вечерта. Ако момичето го е разкарало, може да е бил вбесен и раздразнен, и достатъчно пиян, та да реши да си го изкара на друго момиче, което му е отказало — а Роузи беше правила това неведнъж. Ако Мондо се е натъкнал на нея, когато се е прибирал? Алекс поклати глава. Дори мисълта за нещо подобно беше непоносима.
Сякаш долавяйки мислите, които се въртяха в главата на Алекс, Зиги каза тихо:
— Освен това, ако мислиш за Уиърд и Мондо, трябва да включиш в списъка и мен. Аз имах същите възможности като тях. Надявам се, че съзнаваш колко смехотворна е подобна идея.
— Това е налудничаво. Ти не би могъл да причиниш зло никому.
— Същото се отнася и до останалите двама. Подозрението се разпространява като вирус, Алекс. Лепнал си го от Макленън. Но трябва да се освободиш от него, преди да засегне главата и сърцето ти. Не забравяй това, което знаеш за нас. Нито една от чертите ни не се покрива с необходимото за един хладнокръвен убиец.
Думите на Зиги не пропъдиха напълно тревогите на Алекс, но той реши да не обсъжда повече този въпрос. Вместо това прегърна Зиги през рамото и каза:
— Ти си добър приятел, Зиг. Хайде да отидем в града, ще те черпя с палачинки.
Зиги се ухили:
— Последният от щедрите, така ли? Няма да се възползвам, ако не възразяваш. Нещо не ми се яде. И не забравяй: един за всички, всички за един. Това не означава, че трябва да си затваряме очите пред недостатъците на приятелите си, а че трябва да си вярваме. Това доверие се основава на дълги години, прекарани заедно, на съзнанието, че се познаваме добре. Не позволявай на Макленън да го подкопае.
Барни Макленън се озърна в общата стая на следствения отдел. Като никога помещението беше натъпкано. Колкото и необичайно да бе това за цивилните следователи, Макленън беше привърженик на идеята да кани и униформените полицаи на брифинги при важни разследвания. Това ги караше да се чувстват ангажирани с разследването. Освен това те бяха по-близо до външната действителност и имаха по-голяма възможност да обърнат внимание на някоя дреболия, която следователят би могъл да пропусне. Изграденото у тях съзнание, че са част от екипа увеличаваше възможността те да проследят дреболиите, които са им направили впечатление, вместо да ги отпишат като незначителни.
Макленън стоеше в единия край на стаята, Шоу и Бърнсайд се бяха изправили от двете му страни. Беше пъхнал ръка в джоба на панталоните си и подрънкваше нервно с шепа монети. Имаше чувството, че всеки момент ще се разпадне от нерви и преумора, но знаеше, че адреналинът може да го поддържа още с часове. Винаги ставаше така, когато следваше инстинкта си.