Беше време да тръгват. В антрето бяха натрупани три големи сака и огромната раница на Зиги. „Момчетата от Къркалди“ потегляха към дома. Нарамиха багажа и отвориха вратата. Първи излезе Зиги. За съжаление въздействието от заплахите на Уиърд явно беше избледняло. Когато стъпиха в кишата отвън, петима души се материализираха пред тях сякаш от нищото. Трима от тях носеха фотоапарати и още преди момчетата да разберат какво става, „Никон“-ите защракаха и обективите забръмчаха.
Двамата репортери, застанали по фланга на фотографите, започнаха да ги обстрелват с въпроси. Разпитваха така светкавично, че съумяха да създадат атмосфера като на истинска пресконференция.
— Как открихте момичето?
— Кой от вас се натъкна на тялото?
— Какво правехте посред нощ на Халоу Хил?
— Това някакъв сатанистки ритуал ли беше?
И, естествено, неизбежното:
— Как се чувствате сега?
— Разкарайте се — изрева Уиърд и замахна с тежкия си сак към тях, сякаш държеше в ръката си коса. — Нямаме какво да ви кажем.
— Господи, господи, господи — повтаряше Мондо като развален грамофон.
— Връщайте се обратно — извика Зиги. — Всички вкъщи!
Алекс, който стоеше най-отзад, бързо се върна вътре.
Последва го Мондо, почти препъвайки се в прага от желание да избегне досадните въпроси и щракащите фотоапарати. След тях влязоха Уиърд и Зиги, и хлопнаха вратата зад себе си.
— Какво да правим сега? — Мондо произнесе на глас въпроса, който си задаваха всички. Бяха видимо озадачени. Ограниченият им житейски опит не ги беше подготвил да се справят с подобни ситуации.
— Не можем да седим тук и да не излизаме — продължи капризно Мондо. — Трябва да се прибираме в Къркалди. Утре сутринта в шест трябва да се явя на работа в „Сейфуей“.
— Ние с Алекс също — допълни Уиърд. После тримата загледаха Зиги в очакване.
— Добре тогава. Защо да не се измъкнем отзад?
— Защото няма заден вход, Зиги — подчерта Уиърд. — Имаме само този отпред.
— Има прозорец на тоалетната. Вие тримата можете да се измъкнете от там, а аз ще остана. Ще се разхождам из горния етаж, ще паля лампи и така нататък, за да мислят, че всички сме още тук. Мога да се прибера утре, когато суматохата поутихне.
Другите трима се спогледаха. Идеята не беше лоша.
— Ще се справиш ли сам? — попита Алекс.
— Всичко ще бъде наред, стига само някой от вас да се обади у дома и да обясни на майка ми и баща ми защо съм още тук. Не искам да научат всичко от вестниците.
— Аз ще се обадя — каза веднага Алекс. — Благодаря ти, Зиги.
Зиги вдигна ръка и другите трима последваха примера му, после стиснаха ръце в познатия жест.
— Един за всички — каза Уиърд.
— Всички за един — отвърнаха останалите в хор. Струваше им се все така въздействащо, както когато си го казаха за първи път преди девет години. За първи път, откакто се бе препънал в тялото на Роузи Дъф в снега, Алекс за миг се почувства по-спокоен.
7
Алекс пристъпваше тежко по моста над железопътната линия, откъдето щеше да завие право по Балсъсни Роуд. Къркалди сякаш се намираше в друга страна. Докато автобусът изминаваше пътя, който се виеше по крайбрежието на Файф, снегът постепенно премина в лапавица, а после в ледена сивкава влага. Североизточният вятър, преди да стигне дотук, беше изсипал другаде тежкия си снежен товар, и нямаше какво да предложи на по-закътаните градчета нагоре по устието на Форт, освен леден дъжд, който се изсипваше на пристъпи. Алекс се чувстваше като някой от по-жалките на вид селяни от картините на Брьогел, който се влачи с последни сили към дома.
Вдигна резето на познатата градинска порта от ковано желязо и тръгна нагоре по късата алея към каменната къща, в която беше израснал. Порови в джоба на панталоните си, извади ключа от входната врата и си отвори. Топлината го обгърна още в мига, когато прекрачи прага. Това лято им бяха прокарали централно отопление, и сега за първи път имаше възможност да оцени разликата. Остави сака на пода и извика:
— Прибрах се!
Майка му се появи на вратата на кухнята, бършейки ръце в кърпа за съдове.