— Алекс! Колко хубаво, че си тук. Влизай направо в кухнята, има супа и яхния. Ние вече пихме чай — очаквахме те по-рано. Заради времето ли се забави? Видях по местните новини, че горе при вас положението е било тежко.
Той се остави думите и познатият глас да го обвият в сигурност като в одеяло. Смъкна презглава горнището на анцуга и прекоси антрето, за да я прегърне.
— Имаш уморен вид — каза майка му угрижено.
— Прекарах ужасна нощ, мамо — каза той, вървейки по стъпките й към мъничката кухня.
Откъм дневната се разнесе гласът на баща му.
— Ти ли си, Алекс?
— Да, татко — подвикна той. — Идвам след минута.
Майка му вече сипваше супата, подаваше му подноса с чинията и лъжицата. Когато се сервираше храната, Мери Гилби не беше в състояние да обръща внимание на дреболии от рода на душевни терзания.
— Върви да седнеш при баща си. Аз ще стопля яхнията. Останал е и един печен картоф във фурната.
Алекс отиде в дневната, където баща му се беше разположил на креслото срещу телевизора. На голямата маса в ъгъла имаше покривка и Алекс седна там, за да се заеме със супата.
— Всичко наред ли е, синко? — попита баща му, без да откъсва очи от телевизионната игра.
— Всъщност не.
Успя да привлече вниманието му. Джок Гилби се завъртя и огледа сина си с опитното око на дългогодишен учител.
— Изглеждаш зле — заяви той. — Какво те тревожи?
Алекс преглътна първата лъжица супа. Мислеше, че не е гладен, но щом усети добре познатия вкус на домашна овнешка супа, осъзна, че умира от глад. За последен път беше сложил нещо в уста на онзи купон, а след това беше повърнал два пъти. Единственото, което го интересуваше в момента, беше да си напълни стомаха, но щеше да му се наложи да изрецитира доста нещо, за да си получи вечерята.
— Снощи се случи нещо ужасно — каза той, без да престава да яде. — Беше убито едно момиче. И тъкмо ние намерихме тялото. Всъщност аз го открих, но Зиги, Уиърд и Мондо бяха с мен.
Баща му го зяпна. Майка му влезе навреме, за да чуе края, и притисна длани към бузите си с разширени от ужас очи.
— О, Алекс, това е… О, горкото ми момче! — тя изтича към него и стисна ръката му.
— Беше наистина ужасно — продължи Алекс. — Беше намушкана с нож. И беше още жива, когато я намерихме — той примигна. — В крайна сметка прекарахме остатъка от нощта в полицейския участък. Взеха ни дрехите и всичко, което носехме, защото решиха, че имаме нещо общо с убийството. Защото я познавахме, нали разбирате. Не че всъщност я познавахме истински. Тя работеше на бара в една от кръчмите, където ходим често — споменът го връхлетя и му пресече апетита. Той остави лъжицата и наведе глава. Една сълза се стече от ъгълчето на окото и се плъзна по бузата му.
— Ужасно съжалявам, синко — каза баща му малко не на място. — Шокът трябва да е бил страшен.
Алекс се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото му.
— Да не забравя — каза той, бутна стола си назад и стана. — Трябва да се обадя на господин Малкиевич и да го предупредя, че Зиги няма да се прибере днес.
Джак Гилби го изгледа стреснато.
— Да не би да са го задържали в полицията?
— Не, не, няма нищо подобно — каза Алекс и избърса очи с опакото на ръката си. — Пред входа във Файф Парк ни причакваха журналисти, искаха да ни снимат и да ни интервюират. А ние не искахме да говорим с тях. Затова ние с Уиърд и Мондо се измъкнахме през прозореца на тоалетната и минахме зад къщата. Нали знаете, че и тримата трябва утре да сме на работа в „Сейфуей“? А Зиги няма да работи, затова предложи да остане и да се прибере утре. Не биваше да оставяме прозореца отворен. Затова трябва да се обадя на баща му и да обясня всичко.
Алекс издърпа полека ръка от пръстите на майка си и отиде в антрето. Вдигна слушалката и набра номера на Зиги. Чу иззвъняването, а после и познатия полско-шотландски акцент на Карел Малкиевич. Хайде отначало, каза си Алекс. Налагаше се да започне да обяснява всичко наново. Имаше чувството, че няма да му е за последен път.
— Ето какво става, като се пилеете нощем, пиете и бог знае какво още правите — заяви с горчивина Франк Маккий. — Разбира се, че ще се озовете в участъка. Знаеш много добре, че съм уважаван човек в този град. Пред дома ми никога не се е появявала полиция. А сега заради един безполезен лентяй като тебе ще бъдем в устата на хората.
— Ако не се бяхме пилели нощем, тя щеше да остане там до сутринта. И щеше да умре сама — възрази Уиърд.