— Това не ме засяга — каза баща му и отиде да си сипе уиски от ъгловото барче, което беше поставил в дневната, за да впечатлява тези от клиентите си, които според него бяха достойни да бъдат поканени в дома му. Считаше, че е подходящо един счетоводител да подчертава професионалните си постижения с начина си на живот. От сина си искаше само да прояви някакви признаци на амбиция, а вместо това се беше оказало, че е създал някакъв лентяй и прахосник, който киснеше всяка вечер по кръчмите. На всичкото отгоре Том явно го биваше в изчисленията, което беше още по-дразнещо. Защото, вместо да мобилизира таланта си и да се насочи към счетоводството, той бе избрал никому ненужния свят на чистата математика. Това, разбира се, не можеше да бъде първо стъпало към просперитет и почтен живот.
— Е, дотук беше. Ти, моето момче, ще си стоиш вкъщи всяка вечер до края на ваканцията. Никакви купони и кръчми. Домашен арест. Отиваш на работа и от работа — право вкъщи.
— Но, татко, нали е Коледа — опита, се да възрази Уиърд. — Всички ще празнуват. Искам да се видя с приятелите си.
— Да беше мислил, преди да се набуташ в такава каша, че да си имаш работа с полицията. Имаш изпити, можеш да се захванеш да учиш. Да знаеш, един ден ще ми бъдеш благодарен за това…
— Татко…
— Това е последната ми дума по въпроса. Докато живееш в дома ми и аз плащам следването ти, ще правиш каквото ти се казва. Когато започнеш да се издържаш сам, спазвай собствените си правила. Но дотогава ще спазваш моите. А сега ми се махай от очите.
Вбесен, Уиърд изтича вън от стаята и нагоре по стълбите. Господи, колко мразеше семейството си! Мразеше и тази къща. Смяташе се, че комплексът „Райт“ е последна дума на модата в строителството, но Уиърд беше убеден, че това е поредният гаден номер на мошениците в сивите костюми. Не беше необходимо човек да е кой знае колко проницателен, за да разбере, че тази къща изобщо не можеше да се сравнява с предишната, в която бяха живели. Онази къща беше солидна, градена от камък, с врати от масивно дърво, дървена ламперия и прозорци от цветно стъкло на входната врата. Да, това беше къща. Действително, в кутията, която обитаваха сега, имаше повече стаи, но те бяха миниатюрни, а таваните и горните прагове на вратите — толкова ниски, че Уиърд със своя близо двуметров ръст трябваше да се движи приведен. При това и стените бяха тънки като хартия. Някой да пръднеше в съседната стая, пак можеше да се чуе. Което беше забавно, като си помисли човек. Родителите му бяха толкова задръстени, че не бяха и чували за такова нещо като чувства. А бяха дали и последната си стотинка, за да живеят в дом, който лишаваше всичките си обитатели от лично пространство. Когато делеше стая с Алекс, се чувстваше направо привилегирован в сравнение с времето, когато се налагаше да живее в дома на родителите си.
Защо никога не направиха опит да го разберат — поне малко? Имаше чувството, че се е бунтувал срещу тях през целия си живот. Нито едно от нещата, които беше постигнал, не можеше да ги умилостиви, защото тези неща не влизаха в тесните граници на техните амбиции. Когато стана шампион на училището по шахмат, баща му само измърмори, че щеше да е далеч по-добре, ако се беше записал в отбора по бридж. Когато поиска да се научи да свири на някакъв инструмент, баща му отказа категорично, но предложи вместо това да му купи стикове за голф. Той печелеше всяка година, неизменно, наградата на училището по математика, и също толкова неизменната реакция на баща му беше да му купува учебници по счетоводство. Той изобщо не го разбираше. За Уиърд математиката не беше някаква еквилибристика с цифри — беше красотата на графиката на квадратно уравнение, елегантността на интегралите, загадъчният език на алгебрата. Ако не бяха приятелите му, сигурно щеше напълно да се побърка. Но благодарение на тях имаше къде да излее натрупаната ярост, да разпери криле, без задължително да падне и да изгори.
И как им се отблагодари? Като им създаде проблеми. Почувства се ужасно виновен, когато си припомни последната си налудничава постъпка. Този път беше прекалил. Всичко започна на шега — когато му хрумна да свие колата на Хенри Кевъндиш. Не бе и предполагал докъде ще го отведе това. Съзнаваше, че ако всичко се разбере, никой от приятелите му не би могъл да го спаси от последствията. Надяваше се само да не провали и тях.
Уиърд пъхна новия албум на „Клаш“ в стереоуредбата и се просна на леглото. Щеше да изслуша първата страна и после да си легне. Утре трябваше да стане в пет, за да се срещне с Алекс и Мондо и да отидат да застъпят смяната в супермаркета. В повечето случаи мисълта, че ще трябва да стане толкова рано щеше да го потиска ужасно. Но сега това му даваше възможността да излезе от тази къща, да има нещо, което да попречи на мислите му да се въртят постоянно в кръг. Божичко, само да имаше един джойнт!