Емоционалното насилие, упражнено от баща му, поне успя да пропъди натрапчивия спомен за Роузи Дъф. Когато Джо Стръмър запя „Джули от отдела за наркотици“, Уиърд вече беше потънал в дълбок сън без сънища.
Дори когато беше във форма, Карел Малкиевич караше като старец — бавно, колебливо, държеше се напълно непредсказуемо на кръстовищата. Освен това вадеше колата от гаража само при хубаво време. В повечето случаи при първи признаци за мъгла или заледяване колата се прибираше и той слизаше пеш надолу по стръмния хълм от Мазарийн Роуд към Беноки, а от там вземаше автобус до Фактъри Роуд, за да отиде на работа — работеше като електротехник във фабриката за подови покрития. Доста време беше минало, откакто варенето на ленено масло бе станало повод да се говори за града, че „има странна миризма“6, и макар линолеумът да бе излязъл отдавна от мода, продукцията на „Неърнс“ все още покриваше подовете на милиони кухни, бани и антрета. Същото това производство осигури на Карел Малкиевич прилично съществуване още от времето, когато беше демобилизиран от Кралските ВВС, и той беше благодарен за тази възможност.
Но това не означаваше, че беше забравил защо бе напуснал Краков. Никой не би могъл да оцелее в онази отровна атмосфера на недоверие и предателства без душевни рани, особено един полски евреин, оцелял благодарение на чист късмет от погромите, но останал без семейство и близки.
Налагаше му се да започне да гради живота си наново, да си създаде ново семейство. Някогашното му семейство не беше дълбоко религиозно, затова и той не страдаше особено, задето бе обърнал гръб на старата си вяра. Той още си спомняше как някой му бе казал само няколко дни, след като пристигна тук, че в Къркалди няма евреи. Идеята беше ясна — „защото ние предпочитаме да бъде така“. И той позволи да бъде асимилиран, дори се венча за жена си в католическа църква. Бе се научил как да стане част от населението на тази странна, островна страна, която му даде подслон. Наскоро, когато избраха поляк за папа, той се учуди сам на себе си от бурния пристъп на национална гордост. Много отдавна не беше мислил за себе си като за поляк.
Беше почти четиридесетгодишен, когато синът, за когото бе мечтал толкова години, най-сетне се появи на бял свят. Раждането му беше повод за радост, но и за връщане на страха. Сега вече имаше какво да губи. Да, това беше цивилизована страна, тук фашистки партии никога не биха намерили опора — такова беше поне общото мнение. Но навремето Германия също е била цивилизована държава. Никой не може да предвиди какво ще стане, когато броят на недоволните достигне критичната си точка. В такива случаи хората тръгват след всеки, който обещае спасение.
А напоследък той започваше да намира основания за безпокойство. Националният фронт си проправяше път в политическата джунгла. Стачките и нестабилността в икономиката държаха правителството в постоянно напрежение, а бомбените атентати на ИРА даваха на политиците извинение за въвеждане на репресивни мерки. Студенокръвната жена, която оглавяваше партията на торите, настояваше, че имигрантите унищожават местната култура. Да, предпоставките действително съществуваха.
Затова, когато Алекс Гилби се обади и му съобщи, че синът му е прекарал нощта в полицейски участък, пред Карел Малкиевич не можеше да има избор. Той искаше да прибере сина си у дома, под крилото си. Никой нямаше право да дойде през нощта и да му го вземе. Малкиевич се облече дебело, накара жена си да му приготви един термос с бульон и пакет сандвичи, и потегли през Файф, за да доведе сина си.
Бяха му необходими около два часа, за да преодолее разстоянието до Сейнт Андрюз в старичкия си воксхол. Но когато наближи къщата, в която живееха Зигмунд и приятелите му, той видя с облекчение, че прозорците светеха. Паркира колата, извади сандвичите и тръгна по алеята към входа.
Първоначално никой не отговори на почукването му. Той пристъпи внимателно встрани, в снега, и надникна през ярко осветения кухненски прозорец. В кухнята нямаше никой. Той почука на прозореца и извика:
— Зигмунд! Отвори, аз съм, баща ти!
Чу как някой изтича надолу по стълбите, вратата се отвори и на прага застана хубавият му син, широко усмихнат, разперил приветствено ръце.
6
Повечето фабрики за линолеум в Къркалди се намират близо до железопътната линия, което дава повод на Мери Кембъл Смит да увековечи въпросната „странна миризма“ в стихотворението си „Момчето от влака“. — Бел.прев.