— Всъщност за него е по-добре, че не я познаваше чак толкова добре, колкото му се искаше.
— Какво искаш да кажеш?
— Жестоко си падаше по нея. Дори я покани да дойде с него същата вечер. Ако тя се беше съгласила, Алекс гарантирано щеше да оглавява списъка на заподозрените.
Лин пламна цялата.
— Измисляш си! Алекс не би се увъртал около някакви барманки.
Усмивчицата на Мондо беше доста жестока.
— Така ли? Струва ми се, че не познаваш достатъчно добре безценния си Алекс.
— Голяма гадина си, знаеш ли? — сопна се Лин. — Защо се държиш така отвратително, когато стане дума за Алекс. Доколкото ми е известно, той е един от най-близките ти приятели.
Тя излезе и тръшна вратата зад себе си, а той се замисли над последното изречение. Защо наистина говореше така злобно за Алекс, след като при нормални обстоятелства не би позволил да се каже лоша дума за него?
Постепенно започна да му се изяснява, че дълбоко в себе си обвинява Алекс за цялата каша, в която се бяха забъркали. Ако си бяха продължили по пътеката, някой друг щеше да открие тялото на Роузи Дъф. Някой друг щеше да е принуден да слуша предсмъртното й хъркане. Някой друг щеше да се чувства опетнен след престоя в полицейския участък.
Не можеше да се отрече, че тъкмо по вина на Алекс Мондо беше един от заподозрените. Мисълта го накара да се сгърчи от тревога. Опита се да я пропъди, но съзнаваше, че няма да успее да затвори кутията на Пандора. Покълнеше ли веднъж, тази идея не можеше да бъде изкоренена и оставена да увехне. Не беше време да измисля поводи, които биха забили клин между тях. Тъкмо сега имаха нужда един от друг, повече от когато и да било. Но не можеше да пропъди убеждението, че ако не беше Алекс, сега нямаше да е в такова затруднение.
Ами ако ги очакваше нещо по-лошо? Как да си затвори очите пред факта, че половината нощ Уиърд беше сновал напред-назад с лендроувъра? Предлагаше на разни момичета да ги повози с надеждата, че ще ги впечатли. Така че нямаше никакво алиби, а същото важеше и за Зиги, който се беше измъкнал, за да откара колата на място, където Уиърд нямаше да я намери. Самият Мондо също нямаше алиби. Защо му беше да взема лендроувъра, за да откара онова момиче до Гардбридж? Едно нищо и никакво чукане на задната седалка изобщо не си струваше неприятностите, които би имал, ако някой се сетеше, че и тя е била на купона. Започнеше ли полицията да разпитва останалите гости, някой неминуемо щеше да ги накисне. Независимо от предполагаемото презрение, с което повечето студенти се отнасяха към представителите на закона, все някой щеше да се паникьоса и да се раздрънка. И тогава всичко щеше да е загубено.
Внезапно склонността да обвинява Алекс му се стори най-незначителната от грижите му. Защото, докато прехвърляше наум събитията от последните няколко дни, Мондо си спомни нещо, което бе видял късно една нощ — нещо, което можеше да му помогне да се измъкне от обвиненията. Нещо, което засега нямаше да сподели с никого — „един за всички, всички за един“ звучеше много добре, но той имаше дълг най-вече пред себе си. Нека другите защитават интересите си, както намерят за добре.
8
Макленън затвори вратата зад себе си. Сега, когато двамата с Джанис Хог се озоваха в стаята с ниския полегат таван, помещението му се стори потискащо. Каза си, че това е най-мъчителната страна на внезапната смърт — хората нямат възможност да подредят всичко, което ще оставят след себе си, да представят пред хората избраната от тях картина. Нещата оставаха такива, каквито са били, когато са затворили вратата след себе си за последен път. Макленън бе виждал немалко тъжни сцени, но мусеше трудно да си представи по-трогателна от тази.
Личеше опитът да се придаде на стаята ведър и жизнерадостен изглед, въпреки че през тясното прозорче, което гледаше към селската улица, влизаше малко светлина. В далечината се виждаше Сейнт Андрюз — градът изглеждаше все така бял от навалялия снощи сняг, но Макленън знаеше, че в действителност нещата стоят по-различно. По тротоарите снегът вече се беше превърнал в мръсна киша, пътищата — в хлъзгаво тресавище, каша от сняг и пясък. Отвъд града морето се виждаше като сивкаво петно, преливащо почти незабележимо в сивотата на небето. Той си каза, че гледката сигурно е красива в слънчев ден. Обърна се гърбом към прозореца, към леглото, боядисано в бледорозово, с бяла памучна покривка, все още посмачкана там, където Роузи бе седяла за последен път. На стената имаше само един плакат, на някаква група, наречена „Блонди“ — певицата имаше внушителен бюст и невероятно къса пола. Макленън се зачуди дали Роузи е мечтала за такава слава.