— От къде да започна, сър? — попита Джанис, оглеждайки гардероба и тоалетната масичка, произведени очевидно през петдесетте години, боядисани в бяло в опит да изглеждат малко по-съвременни. До самото легло имаше малка масичка с едно чекмедже. Единствените други места, където можеше да се скрие нещо, бяха плетеният кош за пране зад вратата, и едно метално кошче за отпадъци.
— Заеми се с тоалетната масичка — каза той. Така поне нямаше да му се наложи да прехвърля гримове, които никога вече нямаше да бъдат ползвани, стари сутиени и пликчета, натъпкани в дъното на чекмеджето за в краен случай. Макленън познаваше слабите си места и предпочиташе да не ги излага на показ, когато беше възможно.
Джанис седна на ръба на леглото — на същото място сигурно беше седяла Роузи и се беше взирала в огледалото, докато се е гримирала. Макленън отвори чекмеджето на малката масичка. Вътре имаше дебела книга, озаглавена „Далечни шатри“ — тя напомняше на книгите, които жена му навремето използваше, за да го държи на разстояние в леглото. „Не виждаш ли, че чета, Барни!“ казваше тя с измъчен тон и размахваше под носа му някаква тухла. Какво им ставаше на жените с тези книги? Той повдигна тухлата, опитвайки се да не обръща внимание на Джанис, която ровеше систематично из чекмеджетата на тоалетната масичка. Отдолу имаше дневник. Без да си позволява пристъпи на излишен оптимизъм, Макленън го взе и го разлисти.
Ако се беше надявал на изповеди, щеше да бъде горчиво разочарован. Роузи Дъф не беше споделяла с дневника сърдечните си трепети. Беше записвала смените си в „Ламас“, рождени дни на роднини и приятели, дати на празненства и уговорки от рода на „купон у Боб“, „пазар с Джули“. Срещите с мъже бяха маркирани с час и дата, към това тя бе допълвала само „С него“, както и пореден номер. През изминалата година беше излизала с номер 14,15 и 16; като очевидно номер 16 беше най-новото й завоевание. Той се появяваше за първи път в началото на ноември и от там нататък фигурираше редовно в дневника — два-три пъти седмично. Излизала е с него винаги след работа, каза си Макленън. Трябваше да отскочи пак до „Ламас“ и да попита дали някой не е виждал някакъв мъж да чака Роузи, когато й е свършвала смяната. Чудно наистина, защо са се срещали по такова време, а не когато Роузи е била свободна вечер, или в почивните й дни. Явно единият от двамата е имал основание да се крие.
Той хвърли поглед към Джанет.
— Откри ли нещо?
— Нищо необичайно. Все неща, които една жена си купува сама. Бельото не е от гадния вид, който мъжете обикновено купуват за подарък.
— Гадно, така ли?
— За съжаление е така, сър — дантелата драска, а в найлоново бельо човек се поти. Става дума за такова бельо, каквото мъжете биха искали да носят жените, а не такова, каквото жените биха избрали сами.
— Ето значи къде ми е била грешката. Трябвало е да купувам гащи с крачоли от „Маркс енд Спенсър“.
Джанис се засмя.
— Благодарността също може да прерасне в любов, сър.
— Има ли някакви признаци, че е вземала противозачатъчни?
— Засега нищо. Може би Брайън е бил прав, когато каза, че е била почтено момиче.
— Не до там все пак. Според заключението от аутопсията не е била девствена преди изнасилването.
— Може да е загубила девствеността си при всякакви обстоятелства, сър — подчерта Джанис, въздържайки се да коментира по-остро заключенията на съдебния лекар, за когото бе всеизвестно, че се интересува много повече от пиене и от скорошното си пенсиониране, отколкото от труповете, които аутопсираше.
— Така е. А хапчетата може да са били в чантата й, която все още не сме открили — Макленън въздъхна, прибра обратно в чекмеджето книгата и дневника, и го затвори. — Ще погледна и в гардероба.
След половин час му се наложи да признае, че Роузи Дъф не е имала склонност да трупа вещи. В гардероба й имаше само съвсем нови и модерни дрехи и обувки. В един ъгъл имаше купчина евтини романи — все дебели и лъскави, чиито корици обещаваха на читателя любов, богатство и блясък.
— Губим си времето тук — каза той.
— Остава ми само още едно чекмедже. Защо не прегледате кутията за бижута?
Джанис му подаде кутията, оформена като ковчеже за скъпоценности и облицована с бяла изкуствена кожа. Той щракна малката месингова ключалка и вдигна капака. Най-отгоре бяха подредени всевъзможни пъстри обици — ефектни, но евтини. Отдолу имаше детски часовник, няколко евтини сребърни верижки и няколко модерни брошки — едната наподобяваше плетиво със забити в него куки за плетене, втората — муха, а третата представляваше нещо като извънземна котка. Нямаше нищо показателно в съдържанието на кутията.