— Имала е слабост към обици — заключи Макленън, затваряйки капака. — Мъжът, с когото се е виждала, явно не е имал обичая да купува скъпи бижута.
Джанис бръкна по-надълбоко в последното чекмедже и извади купчина снимки. По всичко личеше, че Роузи е преровила семейните албуми и си е направила личен подбор. Бяха обичайните семейни снимки — от сватбата на родителите й, снимки на Роузи и братята й на различни възрасти, различни семейни събирания през изминалите три десетилетия, няколко снимки на Роузи като бебе и други със съучениците й — децата гримасничеха пред обектива, облечени в училищните си униформи. Нямаше моментални снимки с момчета — всъщност изобщо нямаше никакви нейни снимки с мъже. Макленън прехвърли набързо купчината и прибра снимките обратно в плика.
— Хайде, Джанис, да се опитаме да открием някакво по-плодотворно занимание.
Огледа за последен път стаята, която му бе разкрила много по-малко истини за личността на Роузи Дъф, отколкото бе очаквал. Момиче, което е мечтало за по-хубав и вълнуващ живот. Доста потайно момиче, отнесло своите тайни със себе си в гроба — вероятно прикривайки успешно убиеца си.
Докато пътуваха обратно към Сейнт Андрюз, радиостанцията на Макленън започна да пука. Той се зае да върти копчетата в опит да получи по-чист сигнал. Секунди по-късно чуха високо и ясно гласа на Бърнсайд. По всичко личеше, че е развълнуван.
— Сър? Струва ми се, че открих нещо.
Алекс, Мондо и Уиърд тъкмо бяха приключили с подреждането на рафтовете в „Сейфуей“. Държаха се настрани и се надяваха, че никой няма да ги разпознае по снимката на първата страница на „Дейли Рекърд“. Купиха цял наръч вестници и тръгнаха по главната улица към кафенето, където обикновено се събираха като ученици.
— Известно ли ви е, че всеки втори човек в Шотландия чете „Дейли Рекърд?“ — попита мрачно Алекс.
— Защото останалите не могат да четат — допълни Уиърд, взирайки се в снимката, направена, когато фотографите ги изненадаха на прага. — Боже мили, вижте как изглеждаме! Отдолу спокойно би могло да пише: „Съмнителни типове, заподозрени в изнасилване и убийство“. Мислите ли, че ще се намери поне един човек, който да повярва, че не сме го сторили, след като види тази снимка?
— Не е от снимките, които ме представят в най-добра светлина — съгласи се Алекс.
— Ти си добре, поне си отзад и лицето ти почти не се вижда, а Зиги се е извърнал настрани. Затова пък ние двамата с Уиърд сме в грос и анфас — каза нацупено Мондо. — Я да видим какво има в останалите вестници.
Подобни снимки имаше и в „Скотсмън“, „Глазгоу Хералд“ и „Куриър“, за щастие поне не на първа страница. Затова пък съобщението за убийството беше на първа страница навсякъде освен в „Куриър“. Такова незначително нещо като убийство не би могло да измести борсовите курсове и малките обяви от тяхната първа страница.
Седяха, пиеха кафе и разучаваха мълчаливо статиите.
— Предполагам, че би могло да бъде и по-зле — каза Алекс.
Уиърд го изгледа невярващо.
— В какъв смисъл?
— Поне не са ни сбъркали имената. Дори фамилията на Зиги е написана правилно.
— Голям повод за радост, няма що. Е, поне не са ни нарекли директно „заподозрени“ — но това е единственото нещо в наша полза. В тези статии сме представени извънредно зле, Алекс. Сам виждаш.
— Всички наши познати вече са ги видели — поде Мондо. — Сега всички ще ни накачулят да ни разпитват. Ако това е славата, която ми е съдена, отказвам се веднага от нея.
— Всички щяха да разберат и без вестниците — подчерта Алекс. — Знаеш много добре какво представлява Къркалди. Селска психика. Хората нямат какво да им ангажира съзнанието и клюкарстват за съседите си. Точно тук новините се разпространяват и без вестник. Хубавото е, че половината ни колеги в университета живеят в Англия, така че изобщо няма да чуят за тази история. А когато се върнем след новогодишните празници, всичко вече ще се е разнесло.
— Така ли мислиш? — Уиърд затвори „Скотсмън“ с категоричен жест. — Аз пък трябва да ти кажа, че ще е най-добре всички да се молим Макленън да открие и арестува убиеца.