— Защо? — попита Мондо.
— Защото ако не успее, до края на живота си ще останем „убийците, които останаха на свобода“.
Мондо го изгледа като човек, на когото току-що са съобщили, че е болен от рак.
— Ти шегуваш ли се?
— Никога през живота си не съм бил по-сериозен — отвърна Уиърд. — Ако не арестуват никого във връзка с убийството на Роузи, хората ще помнят едно — че ние сме тези, които прекараха една нощ в участъка. Очевидно е, човече. Ще бъде произнесена присъда без процес — „недоказана вина“. „Знаем, че те са го направили, но полицията не можа да намери доказателства“ — започна той, имитирайки женски глас. — Това е положението, Мондо, занапред няма да има кого да чукаш — и той се ухили злобно, съзнавайки, че е засегнал слабото място на приятеля си.
— Я млъквай. Поне ще имам спомените си — озъби се Мондо.
Преди някой от тях да каже каквото и да било, в кафенето влезе Зиги, отръсквайки дъждовни капки от косата си.
— Предположих, че ще ви намеря тук — каза той.
— Зиги, Уиърд твърди… — започна Мондо.
— Остави това. Макленън е тук и иска отново да говори с всички нас.
Алекс повдигна вежди.
— Смята да ни замъкне обратно в Сейнт Андрюз, така ли?
Зиги поклати глава.
— Не, пристигнал е тук, в Къркалди. Иска да се явим в участъка.
— Дявол да го вземе — каза Уиърд. — Старият съвсем ще се побърка. От мен се очаква да не излизам от къщи. Ще реши, че му обявявам война. Трудно ще ми е да обясня, че съм бил при ченгетата.
— Трябва да сте благодарни на баща ми, че не се налага да се върнем в Сейнт Андрюз — отбеляза Зиги. — Когато Макленън се появи в нашето жилище, той пощръкля. Чете му лекция за правата на човека и го обвини, че се отнася с нас като с престъпници, въпреки че сме направили всичко по силите си, за да спасим Роузи. По едно време имах чувството, че ще го запердаши с вестника по главата — той се ухили. — Честно казано, гордеех се с него.
— Браво на баща ти — каза Алекс. — А къде е Макленън?
— Отвън, в колата. Баща ми е паркирал точно до него — Зиги се закиска беззвучно. — Съмнявам се Макленън някога да е налитал на такова чудо като моя старец.
— Значи трябва веднага да тръгваме към участъка? — попита Алекс.
Зиги кимна.
— Макленън чака. Съгласи се баща ми да ни откара до участъка, но не е в настроение да го разиграваме.
Десет минути по-късно Зиги седеше сам в една стая за разпити. Когато четиримата пристигнаха в участъка, ги разделиха в отделни стаи. С всеки тръгна по един униформен полицай. Обезпокоеният Карел Малкиевич беше оставен безцеремонно в преддверието. Макленън му обяви без много увъртания, че ще му се наложи да чака там. И Зиги изчезна заедно с Макленън и Бърнсайд, които го оставиха да виси в тази стая.
Той си каза със съжаление, че следователите си разбират от работата. Като го оставяха така, да седи и чака съвсем сам, те спазваха сигурната рецепта как да бъде смутен задържаният. И рецептата се оказа ефикасна. Въпреки че не даваше външни признаци, Зиги беше напрегнат като струна, целият вибрираше от безпокойство. Най-дългите пет минути в живота му приключиха с влизането на двамата следователи, които се разположиха срещу него.
Очите на Макленън сякаш го пронизваха, слабото му лице беше изопнато от някакво скрито вълнение.
— Даването на лъжливи показания пред полицията е сериозно провинение — започна той без всякакви встъпления. Говореше сухо и отривисто. — И не става дума само за това провинение — лъжата ни кара да се замислим какво криете. Имахте една нощ, през която сте могли да обмислите всичко. Ще промените ли първоначалните си показания?
Леден страх сви сърцето на Зиги. Научили бяха нещо, това беше ясно, но какво? Той замълча в очакване на следващия ход на Макленън.
Инспекторът отвори папката пред себе си и извади листа с отпечатъците, които Зиги бе дал предната нощ.
— Това вашите отпечатъци ли са?
Зиги кимна. Вече му беше ясно какво следва.
— Можете ли да обясните как са се озовали на волана и лоста за скорости на един лендроувър, регистриран на името на някой си Хенри Кевъндиш, открит тази сутрин в Сейнт Андрюз, на паркинга в индустриалната зона край Ларго Роуд?
Зиги притвори за миг очи.
— Да, мога — той замълча, опитвайки се да събере мислите си. Същата сутрин, в леглото, бе преговарял какво да каже в такава ситуация, но когато застана лице в лице със суровата действителност, всички заучени реплики излетяха от ума му.