Седеше отпуснато в стола срещу Макленън и Бърнсайд и се опитваше да си придаде нехаен вид. От ъгълчето на устата му висеше цигара.
— С какво мога да ви помогна? — попита той.
— Като начало бихте могли да ни кажете истината — отвърна Макленън. — Очевидно по някакъв начин сте забравили, че сте се разкарвали насам-натам в лендроувър по същото време, когато твърдите, че сте били на купон.
Уиърд разпери ръце.
— Хванахте ме. Обикновена младежта лудория, господин инспектор.
Макленън удари с разперена длан по масата.
— Това не е игра, синко. Става дума за убийство, така че край на номерата.
— Но нещата наистина стоят така. Вижте, времето беше отвратително. Другите тръгнаха преди мен към „Ламас“, аз останах да измия чиниите. Стоях си в кухнята и гледах лендроувъра отпред и по едно време си казах: „защо не?“ Хенри си беше заминал за Англия, така че никой нямаше да разбере, ако вземехме колата за няколко часа. Така че отидох с нея до кръчмата. Останалите трима вкиснаха, като ме видяха с нея, но после, като видяха как вали, решиха, че идеята ми не е чак толкова лоша. И отидохме с колата на купона. По-късно Зиги я е преместил, за да не направя някоя истинска беля — и това е всичко — той сви рамене. — Наистина не ви го казахме, защото не искахме да си губите времето с неверни следи.
Макленън го изгледа ядосано.
— Точно сега ми губите времето — той отвори папката пред себе си. — Тук имаме показанията на някоя си Хелън Уокър, която разказа, че сте я убедили да я повозите в колата. Според нея сте я опипвали, докато сте карали, докато накрая колата започнала да се движи толкова несигурно, че се хлъзнала и спряла в някакъв бордюр. Момичето скочило от колата и се върнало обратно на купона. В показанията си тя казва, цитирам „Той беше изгубил контрол над себе си“.
Някакво мускулче трепна по лицето на Уиърд и тръсна неволно пепел върху пуловера си.
— Глупаво хлапе — каза той, но гласът му не беше уверен като думите му.
— Та до каква степен бяхте изгубил контрол над себе си?
Уиърд съумя да се засмее, макар и малко треперливо.
— Хайде, пак подвеждащ въпрос. Добре де, наистина не бях съвсем на себе си. Но между това да се повеселиш с взета назаем кола и да убиеш човек има голяма разлика.
Макленън го изгледа презрително.
— Така ли се веселите вие? Да досаждаш на жена и да я уплашиш дотам, че да я накараш да хукне по улиците посред нощ по време на виелица, само и само за да не седи в колата с вас? — Уиърд погледна настрани и въздъхна. — Да, сигурно сте били ядосан. Успявате да накарате момичето да се качи в откраднатия лендроувър, въобразявате си, че сте я впечатлили и ще постигнете целта си, а вместо това тя избягва. Какво става след това? Забелязвате Роузи Дъф, която върви в снега, и решавате, че тя ще свърши работа? Само че тя не ще и да знае за вас, отблъсва ви, но вие успявате да я надвиете и я изнасилвате. А после откачате напълно, защото разбирате, че тя може да ви съсипе живота.
Уиърд скочи.
— Не съм длъжен да седя тук и да слушам всичко това. Вие сте пълен некадърник, нямате никакви улики против мен и го знаете.
Бърнсайд скочи, за да попречи на Уиърд да излезе, а Макленън само се облегна на стола си.
— Не бързайте толкова. Вие сте арестуван.
Мондо присви рамене така, че те почти опряха ушите му — слаба защита срещу това, което го очакваше. Макленън го загледа студено и упорито.
— Отпечатъци — поде той. — Отпечатъци от пръстите ви са открити по волана на един откраднат лендроувър. Как ще коментирате този факт?
— Колата не беше открадната. Само я взехме назаем. Човек краде, когато няма намерение да връща взетото, нали? — отвърна нацупено Мондо.
— Чакам — настоя Макленън, без изобщо да обръща внимание на думите му.
— Изпратих едно момиче до дома му, това е всичко.
— Какво момиче?
— Ами едно от тези, които бяха на купона. Тя трябваше да се прибере в Гардбридж и аз й предложих да я откарам — Мондо бръкна в джоба си и извади някакво листче. Докато чакаше, беше записал там името и адреса на момичето, защото беше очаквал този момент. Имаше чувството, че като не произнася името й на глас, това, което прави, си остава някак недействително. Междувременно беше преценил, че ако представи случилото се както трябва, ще успее да се оправдае поне донякъде. Това, че щеше да натопи момичето пред родителите му, не го вълнуваше никак.