— Ей, Барни, научих, че си се появил тук — извика някой от другия край на потъналия в мрак паркинг.
Макленън се обърна рязко.
— Робин? Ти ли си?
Стройна фигура в полицейска униформа се появи в кръга от светлина под близката лампа. Робин Макленън беше петнайсет години по-млад от брат си, но приликата между двамата беше поразителна.
— Реши да се измъкнеш, без дори да кажеш здрасти, така ли?
— Казаха ми, че си на работа.
Робин дойде до брат си и стисна ръката му.
— Току-що се върнах за една справка. Стори ми се, че те виждам, когато спряхме колата отпред. Хайде да изпием по едно кафе, преди да тръгнеш — той се усмихна и тупна приятелски брат си по рамото. — Имам сведения, които сигурно ще оцениш по достойнство.
Макленън се взря намръщено в гърба на брат си, който бързаше пред него. Робин, уверен както винаги в чара си, не изчака отговора на брат си, а тръгна обратно към бюфета на полицейския участък. Макленън го настигна при вратата.
— За какви сведения говориш?
— Става дума за онези студенти, които подозираш в убийството на Роузи Дъф. Рекох си, че и аз мога да поровя тук-там, да проверя какво говорят клюкарите.
— Не би трябвало да се замесваш, Робин. Случаят не е твой — възрази Макленън, докато вървеше след брат си по коридора.
— Когато става дума за такова убийство, случаят засяга всеки от нас.
— Въпреки това не трябва — ако се провалеше сега, не би искал интелигентният му, очарователен брат да бъде засегнат от позора му. Робин умееше да се понрави на висшестоящите; сигурно щеше да се издигне много повече от Макленън, и напълно го заслужаваше. — Тъй или иначе, нито един от тях няма досие в полицията. Вече проверих.
Робин се обърна, докато влизаха в бюфета, и отново се усмихна лъчезарно.
— Виж какво, това тук е моя територия. Мога да накарам хората да ми кажат неща, които биха премълчали пред теб.
Заинтригуван, Макленън последва брат си към една усамотена маса в ъгъла, а после зачака търпеливо Робин да донесе кафетата.
— Е, какво научи?
— Тези момчета не са чак света вода ненапита. Когато са били по на тринайсет години, били заловени да крадат в някакъв магазин.
Макленън сви рамене.
— Доста деца го правят.
— Само че в случая не става дума за отмъкване на два шоколада или на кутия цигари. Било е нещо от рода на Формула едно — върховното предизвикателство за крадеца. Като че ли са се състезавали кой ще извърши най-трудната кражба — просто за удоволствие. Крадели са предимно от малки магазини, нито една от откраднатите вещи не им е била необходима — всичко възможно, от градинарски ножици до парфюми. Спипали Кър на местопрестъплението, когато се опитвал да отмъкне буркан с китайски джинджифил от някаква бакалница. Останалите трима стояли отпред да пазят — та прибрали и тях. Веднага щом се озовали в участъка, си признали всичко. Отвели полицаите в една барака в градината на Алекс Гилби, където криели плячката. Дори не били разопаковали нищо — Робин поклати глава. — Колегата, който ги прибра, разправяше, че вътре било като пещерата на Аладин.
— Какво стана после?
— Ами задвижиха се разни връзки. Бащата на Гилби е училищен директор, бащата на Маккий играе голф с началника на полицията. Отърваха се с едно хубаво сплашване и плащане на обезщетение.
— Интересно наистина. Но не е чак Големият влаков обир.
Робин кимна в знак на съгласие.
— Но това не е всичко. Две години по-късно имаше някаква поредица от номера с паркирани коли. Когато собствениците се прибираха, откриваха драсканици от вътрешната страна на предното стъкло, написани с червило. А колите си стояха здраво заключени. Всичко свърши внезапно, както и беше започнало, когато една от заключените коли се запали и изгоря. Така и не се откриха никакви улики срещу тях, но хората от местния следствен отдел са убедени, че те са били в основата на цялата история. Явно имат обичая да се набутват в рискови ситуации.
Макленън кимна.
— Не бих ти противоречил.
Заинтригува го историята с колите. Може би през нощта на убийството лендроувърът не е бил единствената кола, шофирана от някой от заподозрените.
Робин се бе опитал да научи подробности за хода на следствието, но Макленън се измъкна ловко. Разговорът потече по утъпкани пътища — семействата, футбол, какво да купят на родителите си за Коледа — и след това Макленън си тръгна. Сведенията, получени от Робин, наистина не бяха кой знае какви, но те затвърдиха убеждението на Макленън, че „Момчетата от Къркалди“ следват определен модел на поведение, който подсказва, че обичат риска. Хора с такова поведение често се подхлъзват към нещо наистина опасно.