Зачервен от танците, Джими Лоусън беше притиснат от две набити лелки, които работеха като телефонистки в участъка — паднало му се беше да танцува с тях по музиката на „Смелият сержант в бяла униформа“. Хубавата сестра от зъболекарския кабинет, с която беше дошъл, се беше измъкнала нанякъде, отегчена от неизчерпаемия му ентусиазъм по отношение на шотландските народни танци. Беше му все едно; винаги можеше да намери с кого да танцува на Хогмани, а Лоусън обичаше да се весели. Така се разтоварваше от напрежението в работата, защото работеше винаги съсредоточено и с желание.
Барни Макленън се беше облегнал на бара заедно с Иън Шоу и Алан Бърнсайд. Тримата държаха чаши със солидни дози уиски.
— О, божичко, вижте ги само — изпъшка той. — Ако това е „Смелият сержант“, можем да очакваме всеки момент и „Танцът на върбата“!
— В такива вечери е най-добре да си сам — каза Бърнсайд. — Няма кой да те откъсва от чашата и да те влачи на дансинга.
Макленън не отговори. Безброй пъти се бе опитвал да се убеди, че се чувства по-добре без Илейн, но така и не бе успял да задържи това убеждение в продължение на повече от два-три часа. На последния новогодишен празник все още не се бяха разделили — но нещата вече вървяха натам. Опитваха се да останат заедно, също като танцьорите, които се въртяха пред него на дансинга, но със значително по-малко вътрешно убеждение. Само няколко седмици по-късно тя му бе казала, че го напуска. Беше й омръзнало той да поставя работата си на първо място.
Внезапно развеселен, Макленън си спомни един от аргументите й.
— Нямаше да ми е толкова тежко, ако ти възлагаха да разрешаваш някакви наистина тежки престъпления, изнасилвания или убийства — бе казала тя. — А ти не се прибираш по цели нощи, защото се занимаваш с някакви дребни обири и кражби на коли. Знаеш ли колко отвратително ми действа мисълта, че имам за теб по-малко значение от таратайката на някой изкукуригал старец?
Е, сега желанието й би се сбъднало. Една година по-късно в ръцете му бе най-големият случай в цялата му кариера, а той буксуваше в калта и работеше на празни обороти.
Всяка следа го отвеждаше в задънена улица. Не намериха нито един свидетел, който да е забелязал Роузи с някакъв мъж след началото на ноември. Загадъчният й обожател бе извадил късмет — зимата беше тежка и студена, а в такива случаи хората по улицата се интересуват единствено от няколкото квадратни ярда тротоар пред себе си и срещата на някакво момиче с неподходящ човек надали би им направила впечатление. Което беше изгодно за непознатия, но лош късмет за полицията. Бяха успели да открият двама от предишните й приятели — единият я беше зарязал заради новата си приятелка, с която продължаваше да излиза, така че нямаше никакъв повод да таи гняв към момичето от бар „Ламас“. Роузи беше зарязала другия в началото на ноември — и за кратко време момчето им се струваше обещаващо като вероятен извършител. Не бе пожелал да приеме раздялата, беше се явявал в бара няколко пъти след това и беше предизвиквал скандали. За съжаление обаче имаше желязно алиби за нощта на убийството. Цяла вечер беше прекарал на коледното тържество на фирмата, в която работеше, а после се беше прибрал у дома със секретарката на шефа и беше прекарал остатъка от нощта с нея. Призна, че първоначално приел тежко раздялата с Роузи, но допълни, че, честно казано, се чувствал по-добре с жена, която била по-щедра по отношение на секса.
Когато Макленън настоя той да уточни какво има предвид, момчето млъкна от обикновена мъжка гордост. Но когато го притиснаха, призна, че изобщо не е спал с Роузи. Стигали донякъде, Роузи не била чак толкова задръстена, но категорично отказвала да докарат нещата докрай. Момчето замънка нещо за духане и такива неща, но това било всичко.
Така че Брайън бе имал право поне до известна степен, когато настояваше, че сестра му е почтено момиче. Макленън съзнаваше, че според специфичната йерархия на сексуалните отношения Роузи далеч не е била момиче за забавление. Но подробното познаване на интимния й живот не го доведе дори с една крачка по-близо до убиеца. В сърцето си Макленън знаеше, че най-вероятно именно мъжът, с когото се бе срещнала през онази фатална нощ, беше отнел първо девствеността, а после и живота й. Не беше изключено това да е бил Алекс Гилби или някой от приятелите му. Но можеше да е и някой друг.