Колегите му настояваха, че би могло да има съвсем основателни причини, задето човекът, с когото е излизала, не се беше явил досега.
— Може да е бил женен — казваше Бърнсайд.
— А може просто да го е страх, че сме предубедени и ще го арестуваме по късата процедура — допълваше цинично Шоу.
Макленън знаеше, че тези обяснения звучат съвсем убедително, но те не променяха вътрешното му убеждение. Теориите на Джими Лоусън за някакви сатанистки ритуали не го впечатляваха. Нито един от свещениците, с които разговаряха, не бе чувал и дума за такива случаи в околността, а Макленън беше убеден, че слуховете биха стигнали първо именно до тях. Това го зарадва до известна степен — не бяха необходими фалшиви следи. Беше сигурен, че Роузи е познавала своя убиец, и че през онази нощ е тръгнала съвсем доверчиво с него.
Така, както щяха да постъпят тази вечер хиляди други жени из цялата страна. Макленън можеше само да се моли да се приберат живи и здрави по домовете си.
На три мили оттам, в Страткинес, посрещаха Новата година в съвсем различна атмосфера. Тук нямаше коледна украса, а поздравителните картички се трупаха непрочетени на една лавица. Телевизорът — постоянното присъствие в новогодишната сутрин, стоеше тъмен и мълчалив в ъгъла. Айлийн и Арчи Дъф седяха приведени в креслата си, до тях имаше недокоснати чаши с уиски. Потискащата тишина бе натежала от мъка. В сърцата си майката и бащата знаеха, че занапред не ги очаква нито една щастлива нова година. Празничните дни щяха завинаги да бъдат белязани със спомена за смъртта на дъщеря им. Другите хора щяха да празнуват, но те можеха да мислят само за скръбта си.
В кухнята Брайън и Колин седяха отпуснати на тапицираните с изкуствена материя столове. За разлика от родителите си, те се справяха много добре с пиенето по случай новата година. Още от смъртта на Роузи и двамата се наливаха почти непрекъснато, пиеха, докато можеха да улучат устата си с чашата. Вместо да ги накара да се затворят в себе си, сполетялата ги трагедия изваждаше на показ най-агресивните черти в природата им. Собствениците на заведения в Сейнт Андрюз се бяха примирили с пиянските изстъпления на братята Дъф, за да не влизат в конфликт с избухливите постоянни клиенти, убедени, че Колин и Брайън заслужават единствено и само съчувствие.
Тази вечер бутилката „Белс“ беше вече преполовена.
Колин хвърли поглед към часовника си.
— Пропуснахме да посрещнем новата година.
Брайън вдигна помътен поглед към него.
— Какво ме е грижа? Роузи вече никога няма да я посреща.
— Така е. А някъде наблизо онзи, който я е убил, сигурно се черпи, задето успя да се измъкне.
— Те са били. Сигурен съм, че са те. Видя ли онази снимка? Виждал ли си някога по-гузни изражения?
Колин пресуши чашата си и посегна пак към бутилката, кимвайки в знак на съгласие.
— Наоколо не е имало никой друг. А те твърдят, че тя още дишала. Ако не са били те, къде е изчезнал убиецът? Не се е изпарил, нали?
— Редно е да си обещаем нещо за Новата година.
— Какво? Да не си решил пак да отказваш цигарите?
— Говоря сериозно. Трябва да си дадем тържествено обещание — това е най-малкото, което можем да направим за Роузи.
— Какво искаш да кажеш? Какво тържествено обещание?
— Много просто, Кол — Брайън доля уиски в чашата си. — Ако ченгетата не могат да изтръгнат признание, ще го направим ние.
Колин се замисли за миг. После вдигна чашата си и се чукна с брат си.
— Ако ченгетата не могат да изтръгнат признание, ще го направим ние.
11
Внушителните останки на замъка Рейвънскрейг се издигат на един скалист нос между два залива с пясъчни плажове. От това място се открива прекрасна гледка към устието на река Форт и подстъпите към замъка. На изток дълга каменна стена е защитавала обитателите и от морето, и от нападатели. Стената стига чак до пристанището Дайзърт — някога процъфтяващо, а сега доста западнало. В единия край на залива, над който се издига замъкът, когато мине покрай заслона, където все още живеят гълъби и морски птици, стената се изнася напред в заострен триъгълник, на чийто връх има малка наблюдателница с островръх покрив и тесни бойници вместо прозорци.
Още от ученическите си години момчетата от Къркалди считаха това място за своя собственост. Един от най-сигурните начини да се измъкнат от постоянния надзор на възрастните бе да обявят, че отиват на разходка. Разходките по всеобщо убеждение бяха здравословно занимание, което не би могло да ги тласне по Лош път. Затова, когато обявяха, че щели да обикалят цял ден по крайбрежието и из околните гори, родителите им осигуряваха всичко необходимо за пикник.