Полицаят нагласи фуражката върху късо подстриганата си, тъмна коса и заоглежда предпазливо Алекс, наклонил глава на една страна. Въпреки тежкия униформен анорак, Алекс можа да забележи напрежението в стойката му.
— Какво има, синко? — попита той. Въпреки покровителственото обръщение, полицаят не изглеждаше много по-възрастен от самия Алекс, и явно още не беше привикнал към униформата.
Алекс се опита да контролира дишането си, но не успя.
— Има едно момиче… на Халоу Хил — отвърна той задъхано. — Била е нападната. Кърви, цялата е в кръв. Има нужда от помощ.
Полицаят се смръщи и присви очи, за да вижда по-добре през снега.
— Била е нападната, така ли? От къде знаеш?
— Потънала е в кръв. Освен това… — Алекс замълча и помисли малко. — Не е облечена за излизане, без палто е. Вижте, не можете ли да повикате линейка или лекар? Много е зле, наистина.
— И ти просто се натъкна на нея посред тази виелица, така ли? Пил ли си, синко?
Говореше все така покровителствено, но в тона му се долавяше безпокойство.
Алекс беше убеден, че такива неща се случват рядко посред нощ в спокойните предградия на Сейнт Андрюз. Налагаше се да убеди по някакъв начин ченгето, че работата е сериозна.
— Разбира се, че съм пил — каза той, не съумявайки да овладее раздразнението си. — Защо иначе ще се прибирам по това време? Вижте какво, аз и приятелите ми решихме да минем по прекия път към общежитието, занасяхме се, аз се качих на хълма, спънах се и паднах право върху нея — гласът му изтъня умолително. — Моля ви, трябва да ни помогнете. Тя може да умре, ако остане там.
Полицаят, продължи да го оглежда, според него още дълги минути, после се приведе навътре в колата и подхвана някакъв неразбираем разговор по радиостанцията. После отново се изправи и се обърна към Алекс.
— Влизай в колата, тръгваме към „Тринити Плейс“. Добре ще е за теб това да не се окаже някой номер, момче! — допълни той мрачно.
Колата занасяше по улицата, гумите не бяха подходящи за зимни условия. Следите от малкото коли, минавали наскоро от тук, вече бяха затрупани и снежната повърхност беше почти гладка, доказателство за обилния снеговалеж. Полицаят едва избегна стълба на една улична лампа, изруга под нос, и когато стигнаха другия край на „Тринити Плейс“, се обърна отново към Алекс:
— Хайде, покажи ми къде е момичето.
Алекс затича, следвайки собствените си бързо заличаващи се следи. От време на време се обръщаше назад, за да се убеди, че полицаят го следва. На едно място едва не падна, защото очите му още не бяха привикнали към мрака след ярката светлина на уличните лампи, сега вече скрита от дебелите стволове на дърветата. Снегът сякаш излъчваше своя, странна светлина, която озаряваше измамно сцената наоколо, уголемяваше силуетите на храстите и стесняваше лентата на пътя.
— Насам! — подвикна Алекс, завивайки наляво. Погледна бързо през рамо и видя, че полицаят е точно зад него, но започва да забавя крачка.
— Ей, момче, сигурен ли си, че не си взел нещо? — попита той, обзет от внезапно подозрение.
— Хайде! — настоя Алекс, забелязал тъмните силуети, застанали малко по-нависоко. Без да чака повече полицая, той затича нагоре по хълма. Беше почти стигнал, когато полицаят се изравни с него, подмина го и спря рязко на няколко стъпки пред малката групичка.
Зиги все още клечеше приведен над тялото на момичето, ризата беше прилепнала към слабото му тяло, мокра от сняг и пот. Уиърд и Мондо стояха зад него, скръстили ръце на гърдите си, пъхнали длани под мишниците, сгушили глави между присвитите си рамене. Просто се опитваха да се сгреят, тъй като бяха без палта, но за съжаление позата им излъчваше напълно неподходяща за случая арогантност.
— Какво става тук, момчета? — попита полицаят. Агресивният му тон утвърждаваше авторитета му, независимо че беше един срещу четирима.
Зиги се изправи уморено и отметна мокрите кичури от лицето си.