Алекс запали цигара и за първи път, откакто бяха пристига нали в участъка, си позволи да обмисли положението си. Сега, когато се позамисли, всичко му се стори повече от ясно. Те бяха открили тялото, логично беше да бъдат заподозрени. Всеизвестно беше, че първите кандидати за арест при разследване на убийство бяха или хората, видели последни жертвата, или тези, които откриваха тялото. Е, те отговаряха и на двете изисквания.
Той поклати глава. Тялото. Започваше да мисли като полицай. Това не беше някакво тяло, беше Роузи — момиче, което той познаваше, макар и бегло. Вероятно това правеше обстоятелствата още по-подозрителни. Но не му се искаше да задълбава повече на тази тема в мислите си. Искаше му се да пропъди ужасния спомен. Затвореше ли очи, сцените, разиграли се на хълма, се превъртаха пред очите му като на кино. Красивата, сексапилна Роузи просната на снега, окървавена и умираща.
— Мисли за нещо друго — каза си той на глас.
Запита се как ли щяха да реагират останалите при разпита. Сигурно беше, че Уиърд не е на себе си. Тази вечер не беше само алкохолът — Алекс го беше видял да пуши трева, но с Уиърд човек не можеше да бъде сигурен дали не е опитал и нещо друго. Разнасяха се и по-силни наркотици. Самият Алекс бе отказал няколко пъти — нямаше нищо против някой джойнт, но предпочиташе да не превръща мозъка си в пихтия. Докато Уиърд със сигурност би опитал всичко, което уж щяло да разшири съзнанието му. Алекс горещо се надяваше всичко, което би могъл да е глътнал, вдишал или смъркал, да се е разнесло преди началото на разпита. В противен случай щеше да раздразни жестоко ченгетата. А и за последния идиот беше ясно колко неподходящо би било такова поведение посред разследване на убийство.
Мондо беше друг случай. Цялата история щеше да го побърка, но по съвсем различен начин. Като се замислиш, Мондо беше толкова свръхчувствителен, че вредеше на себе си. В училище всички го дразнеха и му се присмиваха, че е госпожица — донякъде заради външния му вид, и донякъде защото никога не отговаряше на удара с удар. Къдравата му коса обрамчваше лице, нежно като на елф, големите му сапфиреносини очи бяха винаги широко отворени, като на мишка, която наднича от дупката си. Виж, момичетата много си падаха по него. Алекс веднъж бе чул две съученички, които се кискаха и твърдяха, че Дейви Кър приличал досущ на Марк Болън от Т. Рекс. Но в училище като колежа на Къркалди това, което ти печелеше сърцата на момичетата, ти гарантираше и някой хубав бой в съблекалнята. Ако не бяха тримата му приятели да го пазят, Мондо щеше да закъса сериозно. За своя чест той съзнаваше това отлично и се стараеше да им се отплати с лихва. Алекс беше наясно, че никога нямаше да вземе изходния тест по френски, ако не беше Мондо.
Но сега Мондо щеше да остане насаме с полицаите. Нямаше зад чий гръб да се скрие. Алекс можеше да си го представи — провесил нос, как хвърля поглед изпод вежди, чопли кожичките на ноктите си и щрака със запалката. Ченгетата сигурно щяха да се подразнят от поведението му и да решат, че крие нещо. Но никога нямаше да им мине през ума, дори да мислеха милион години, че в деветдесет и девет от сто случая голямата тайна на Мондо беше, че няма никаква тайна. Нямаше мистерия, обвита в тайнственост — имаше просто едно момче, което обичаше „Пинк Флойд“, риба и пържени картофи с повечко оцет, бира „Тенънтс“ и момичета. И което, колкото и да е странно, говореше френски, сякаш беше родено в Париж.
Само че тази нощ наистина имаше какво да крие. И ако някой от тях се издънеше, това със сигурност щеше да е Мондо. „Божичко, дано не изпее за лендроувъра“, мислеше Алекс. В най-добрия случай щяха да им предявят обвинение за ползване на колата без съгласието на собственика — а в най-лошия ченгетата щяха да се сетят, че един от тях или дори всички заедно са разполагали с идеалното средство да пренесат тялото на умиращото момиче на тихо и безлюдно място.
Уиърд нямаше да се раздрънка; тъкмо той би се накиснал най-лошо. Тъкмо той се появи в бар „Ламас“ ухилен, подрънквайки с ключовете от колата на Хенри Кевъндиш, като че ли бяха ключове от апартамента на някое гадже.
За себе си Алекс знаеше, че ще мълчи. Едно от нещата, които умееше да върши най-добре, бе да пази тайна. Ако можеше да се спаси от подозрения, като си държи езика зад зъбите, несъмнено щеше да се справи със задачата.
Зиги също нямаше да дрънка — неговият девиз беше „Сигурността на първо място“. Нали тъкмо той се измъкна от купона, за да премести колата, когато забеляза, че Уиърд се е отнесъл напълно. Дръпна Алекс настрани и му каза: