Според съдебния лекар момичето бе изнасилено и след това промушено с нож в долната част на корема — единствен жесток разрез, разпорил вътрешностите й. Най-вероятно е умирала бавно и мъчително. Само при мисълта за това у Макленън се надигаше желанието да спипа виновника и да го пребие до безсъзнание. В такива случаи законът сякаш бе по-скоро пречка, отколкото средство за въздаване на справедливост.
Макленън въздъхна и запали цигара. После седна зад бюрото и започна да записва малкото, което бе успял да научи. Роузмари Дъф, деветнайсетгодишна, работила в бар „Ламас“. Живяла в Страткинес с родителите си и двамата си по-големи братя. Братята работят в хартиената фабрика в Гардбридж, бащата се грижеше за поддръжката на игрището в Крейгтън Парк. Макленън не завиждаше никак на полицейската служителка и на следовател Иън Шоу, които бяха натоварени със задачата да отидат до селото и да уведомят родителите. Знаеше, че рано или късно и на него щеше да му се наложи да говори с близките на момичето, но засега бе по-важно да тласне следствието в някаква посока. Не можеше да се каже, че наоколо гъмжи от следователи, които имаха представа как се води такова сериозно разследване. Ако не искаше важните клечки от централата да им вземат случая, Макленън трябваше да задвижи нещата, и то по възможно най-убедителен начин.
Той погледна нетърпеливо часовника си. Трябваше му още един следовател, за да започне разпита на четиримата студенти, които твърдяха, че са открили трупа. Беше казал на Алан Бърнсайд да дойде в участъка колкото е възможно по-бързо, но от него още нямаше й следа. Макленън въздъхна. Глупаци и въздухари — с такива хора му се налагаше да работи тук.
Събу мокрите си обувки и се завъртя на стола, за да опре крака в радиатора. Господи, каква отвратителна нощ за начало на разследването! Снегът бе превърнал предполагаемата сцена на престъплението в кошмар, покривайки възможни доказателства, затруднявайки стократно работата им. Кой би могъл да каже кои следи са оставени от убиеца и кои — от свидетелите? Разбира се, ако предположим, че не става дума за едни и същи лица. Търкайки сънливо очи, Макленън се зае да обмисля стратегията си при разпита.
Досегашният опит му подсказваше да говори първо с момчето, което всъщност се е натъкнало на тялото. Беше едро, добре сложено момче — лицето му не се виждаше много ясно от прихлупената качулка на якето. Макленън се облегна назад и посегна към бележника си. Алекс Гилби, така се казваше въпросното момче. Въпреки всичко Макленън имаше някакво странно чувство по отношение на него. Не че се опитваше да се измъква в отговорите си — съмнително бе по-скоро това, че не бе гледал Макленън в очите с неприкрит страх, както биха постъпили повечето момчета на негово място. Освен това беше достатъчно силен, за да може да отнесе умиращата Роузи нагоре по склона на Халоу Хил. Може би около това момче имаше нещо повече от впечатлението, което създаваше на пръв поглед. Съществуваха достатъчно случаи, когато убийците подреждаха нещата така, че да бъдат сред хората, натъкнали се първи на трупа. Не, Макленън смяташе да накара младия господин Гилби да се поизпоти.
Сержантът в приемната му каза, че в другата стая за разпит бил отведен студентът по медицина с полското име. Тъкмо той твърдеше убедено, че Роузи е била още жива, когато я открили, и уверяваше, че е направил всичко необходимо, за да я спаси, ако това е било възможно. Държеше се доста спокойно, предвид обстоятелствата, по-спокойно, отколкото би могъл да се държи самият Макленън. Може би най-добре щеше да бъде да започне с него — веднага, щом Бърнсайд се появеше на сцената.
Стаята за разпити, в която бяха отвели Зиги, беше два пъти по-голяма от онази, в която отведоха Алекс. По някакъв начин Зиги успяваше да създаде впечатление, че се чувства тук напълно удобно. Беше се отпуснал на стола, облегнат на стената, вперил поглед някъде пред себе си. Беше толкова изтощен, че би могъл да заспи веднага, ако не беше образът на умиращата Роузи, който се появяваше пред очите му веднага щом притвореше клепачи. Никакво теоретично медицинско обучение не можеше да го е подготвило за ужасната реалност на произволното унищожение на човешко същество. Вероятно не бе научил още достатъчно, за да бъде от полза на Роузи сега, когато това би имало истинско значение, и това го измъчваше. Знаеше, че трябва да изпитва съжаление към мъртвата, но раздразнението, че не се е справил, изместваше всякакви други чувства, дори страха.
Но Зиги беше достатъчно интелигентен, за да съзнава, че би трябвало да се страхува. Беше оплескан целия с кръвта на Роузи Дъф, тя беше не само по дрехите, но дори и под ноктите му, вероятно дори по косата му; спомни си как отметна мократа си коса, докато отчаяно се опитваше да разбере от къде изтича кръвта. Това би било нещо съвсем невинно, ако полицаите решаха да повярват на разказа му. Но той беше същевременно и човекът без алиби, благодарение на странните представи на Уиърд за весело прекарване на времето. Наистина не би могъл да допусне полицията да открие възможно най-подходящото превозно средство за шофиране във виелица, цялото в негови отпечатъци. Обикновено Зиги беше извънредно предпазлив, а сега целият му живот можеше да бъде разбит от една невнимателна дума. Дори мисълта за това беше непоносима.