— Ще желаете ли още нещо, мистър Смайли? — попита келнерът.
— Тогава е Бланд, тази овехтяла надежда, випускник на второкласен университет. — Той продължаваше да го държи. — А ако тези двамата не осигуряват тягата, значи трябва да е някой от пенсионерите, нали така? Имам предвид някой, който се преструва на пенсионер, нали? А след като Контрола е мъртъв, кой остава? Освен тебе.
Вече си обличаха палтата. Гардеробиерите си бяха тръгнали и трябваше сами да си ги вземат от празните кафяви закачалки.
— Рой Бланд не е от второкласен университет — рече Смайли на висок глас. — Завършил е колежа „Сейнт Антънис“ в Оксфорд, ако искаш да знаеш.
Боже мой, това беше най-доброто, което ми хрумна, помисли си Смайли.
— Не ставай глупав, драги — тросна му се Мартиндейл. Смайли го беше отегчил и той изглеждаше мрачен и изигран; долната част на бузите му разстроено провисна. — Разбира се, че „Сейнт Антънис“ е второкласен колеж, без значение, че на същата улица има и по-добри места и независимо че ти е бил протеже. Предполагам, че сега е протеже на Бил Хейдън… недей да оставяш бакшиш, аз те поканих. Бил им е като бащица, от край време си е такъв. Налитат му като мухи на мед. Е, той си е блестящ; нали, не е като някои от нас. Направо си е звезда, няма много като него. Казват, че жените направо му се прекланяли, ако изобщо са в състояние да извършат такова действие.
— Лека нощ, Роди.
— Много поздрави на Ан, чу ли?
— Непременно.
— Да не забравиш.
А сега валеше като из ведро, Смайли беше подгизнал до мозъка на костите си и за наказание Бог беше изтрил всички таксита от лицето на Лондон.
3
„Пълна липса на воля — мислеше си той, любезно отклонявайки предложението на една дама във входа. — Наричаме го учтивост, а всъщност си е чиста слабост. Мартиндейл, какъв си ми празноглавец. Надут, фалшив, женствен, безполезен…“ Той направи една широка крачка, за да заобиколи невидимо препятствие. „Слабост — продължи да разсъждава той — и невъзможност да живея пълноценен живот, независим от институции… — една локва влезе цялата в обувката му — … и емоционални връзки, които отдавна са надживели целта си. Това се отнася и за жена ми, и за Цирка, и за живота в Лондон. Такси!“
Смайли се хвърли напред, но беше късно. Две момичета, кикотейки се под един чадър, се вмъкнаха в колата сред плетеница от ръце и крака. Той придърпа безполезно яката на черния си шлифер и продължи самотната си разходка.
— Овехтяла надежда — измърмори гневно той. — Второкласен университет. Ти си един високопарен, любопитен, нахален…
В този момент той си спомни твърде късно, разбира се, че е забравил Гримелсхаузен в клуба.
— По дяволите! — извика приглушено той и за по-голяма тежест се закова на място. — По дяволите, по дяволите, по дяволите!
Реши, че ще продаде къщата в Лондон. Точно там, под една тента, свит край автомата за цигари, чакайки пороят да отмине, той взе това тежко решение. Цените на жилищата в Лондон се бяха вдигнали неимоверно, всички така казваха. Хубаво. Ще я продаде и с част от парите ще си купи къщичка някъде из Котсуолдс. Може би в Бърфорд? Там е прекалено оживено. Стийпъл Астън, това е мястото. Щеше да заживее като леко ексцентричен, отвеян, затворен човек, който обаче има един-два симпатични навика, като например да си мърмори на глас, докато се препъва по калдъръма. Не съвсем в крак с времето, но пък кой ли е в наши дни? Не в крак с времето, но верен на своето време. В края на краищата идва момент, в който всеки човек решава дали да продължи напред, или да се върне назад. Няма нищо недостойно в това да не се увличаш по всяка нова мода. По-добре да си знаеш цената, да си стоиш здраво на мястото, да си стожер на своето поколение. А ако Ан поиска да се върне, просто ще й покаже вратата.
Или пък няма да й показва вратата, в зависимост от това колко силно иска да се върне.
Утешен от тези видения, Смайли стигна до Кингс Роуд и се спря на тротоара, сякаш чакаше да пресече. От двете му страни бяха спретнатите магазинчета. Пред него се намираше неговата улица, Бейуотър Стрийт, задънена и дълга точно сто и седемнайсет негови крачки. Когато за първи път дойде да живее тук, къщите в джорджиански стил излъчваха скромно, овехтяло очарование, обитавани от млади семейства, които живееха с по петнайсет лири на седмица и наемател на черно, скрит в приземния етаж. Сега прозорците на ниските етажи бяха закрити от стоманени капаци и по три коли на къща задръстваха тротоара отпред. По стар навик Смайли ги огледа, проверявайки кои са познати и кои — не; кои от непознатите имат антени и допълнителни огледала и колко от тях са микробуси без прозорци, така предпочитани от наблюдателите. Донякъде го правеше, за да упражнява паметта си, своеобразна детска игра, предпазваща ума му от атрофията на пенсионирането, също както понякога запомняше имената на магазините, пътувайки с автобуса до Британския музей, или пък знаеше точно колко стъпала имат стълбите на всеки етаж в дома му и накъде се отваря всяка от дванайсетте врати.