— Значи си му казал за гнилата ябълка — предположи Смайли. — Казал си му и за асата и поповете.
Да, съгласи се Джим, така било. Казал му, че Контрола смятал, че Стефчек можел да посочи къртица в Цирка. Казал му за кода с картите и кой е всеки от тях, име по име.
— Как реагира той?
— Замисли се за момент, след което ми предложи цигара. Беше отвратително.
— Защо?
— Имаше американски вкус. Като „Кемъл“.
— Той запали ли?
Джим кимна кратко.
— Пушеше като комин — каза той.
След това времето отново потекло, обясни Джим. Отвели го в някакъв лагер, най-вероятно извън града, където живеел в отделение от няколко бараки, оградени с двойна телена мрежа. С помощта на един пазач скоро успял да проходи; един ден дори отишли на разходка в гората. Лагерът бил много голям, неговото отделение било само част от него. През нощта виждал сиянието от града на изток. Пазачите били облечени в дочени дрехи и не говорели, така че той не можел да определи дали е в Чехия или в Русия, но бил почти сигурен, че е в Русия, а когато дошъл хирург да му прегледа гърба, той използвал руско-английски преводач да изрази възмущението си от работата на предшественика си. Разпитите продължавали спорадично, но без враждебност. Изпратили му нов екип, който му се сторил като ваканция в сравнение с първите единайсет. Една нощ го отвели на военно летище, откъдето излетял със самолет на Кралските военновъздушни сили за Инвърнес. Оттам стигнал с малък самолет до Елстрий, после с микробус — до Сарат; и двете пътувания били през нощта.
Разказът на Джим бързо вървеше към края си. Всъщност вече разказваше преживяванията си в Яслата, когато Смайли попита:
— А главният, дребният белокос човек — видя ли го пак?
Веднъж, призна Джим, точно преди да замине.
— За какво?
— Искаше клюки. — И много по-силно: — Един куп глупости за разни хора от Цирка всъщност.
— Кои хора?
Джим пропусна въпроса. Глупости за това кой напредвал в кариерата, каза той, и кой вървял надолу. Кой щял да бъде следващият шеф:
— Откъде да знам, казах му аз. Даже проклетите портиери го научават преди нас в Брикстън.
— Значи за кого точно стана дума?
Основно за Рой Бланд, каза мрачно Джим. Как успявал Бланд да съчетава левите си възгледи с работата в Цирка? Много просто, отвърнал Джим, той нямал никакви леви възгледи. Какви били отношенията на Бланд с Естерхази и Алълайн? Какво мислел Бланд за картините на Бил? Колко пиел Рой и какво щяло да стане с него, ако Бил някога реши да оттегли подкрепата си? Джим отговарял оскъдно на тези въпроси.
— Спомена ли някого другиго?
— Естерхази — отвърна рязко Джим със същия напрегнат глас. — Проклетникът искаше да разбере как е възможно някой да вярва на унгарец.
Дори на Смайли му се стори, че следващият му въпрос възцари абсолютна тишина над цялата черна долина.
— А какво каза за мене? — Той повтори: — Какво ти каза за мене?
— Показа ми една запалка. Каза, че била твоя. Подарък от Ан. „С цялата ми любов.“ Нейните инициали. Гравирана.
— Спомена ли как е попаднала у него? Какво каза той, Джим? Хайде, няма да ми омекнат коленете от това, че някакъв руски агент си е направил лоша шега с мене.
Отговорът на Джим прозвуча като военна заповед.
— Решил, че след забежката на Бил Хейдън с нея тя би могла да промени надписа. — Той се обърна и тръгна към колата. — Казах му — извика гневно той. — Казах му го право в набръчканата дребна физиономия. Не можеш да съдиш за Бил Хейдън по такива неща. Хората на изкуството живеят по съвсем различни закони. Виждат неща, които ние не виждаме. Чувстват неща, които са отвъд нашите възможности. Дребният нещастник само се изсмя. Не знаех, че картините му са толкова добри, каза той. Казах му го, Джордж. Да пукнеш дано! Да пукнеш, дяволите да те вземат! Ако имахте дори само един Бил Хейдън във вашия екип, досега да сте ни размазали. Така му казах: „Боже господи — казах аз, — с какво се занимавате тука? Това тайна служба ли е, или Армията на спасението?“.
— Добре казано — забеляза накрая Смайли, сякаш коментираше някакъв абстрактен дебат. — И никога преди не си го виждал?
— Кого?
— Дребния белокос човек. Не ти е познат — от миналото например? Нали знаеш как сме устроени. Обучени сме да виждаме много физиономии, снимки на разни хора от Центъра, и понякога се запечатват в паметта ни. Дори и да не можем вече да ги свържем с конкретно име. Поне не и този. Просто ми мина през ума. Дадох си сметка, че си имал много време за размисъл — продължи небрежно той. — Докато си лежал и си се възстановявал, чакайки да се прибереш у дома, какво друго си можел да правиш, освен да мислиш? — Той почака малко. — Любопитно ми е за какво си мислеше? За мисията може би. За твоята мисия.