— Всъщност кога за последен път видя Бил? Кога говорихте? — попита Смайли, все едно ставаше дума за стар приятел.
Очевидно прекъсна някакви други мисли на Джим, защото му отне известно време да вдигне глава и да схване въпроса.
— А, някъде по това време — каза небрежно той. — Сигурно съм го срещал по коридорите.
— А кога разговаряхте? Няма значение. — Джим се беше върнал към другите си мисли.
Джим не искаше Смайли да го връща по целия път обратно до училището. Смайли трябваше да го остави в началото на асфалтираната алея, която водеше през гробището до църквата. Оставил бил някакви тетрадки в параклиса, каза той. За секунда Смайли почувства, че не му вярва, но не можа да разбере защо. Може би защото беше на мнение, че след трийсет години в тази професия Джим все още не беше добър лъжец. Последното, което Смайли видя от него, беше кривата му сянка, крачеща към портата в нормандски стил, докато подметките му трещяха като изстрели сред гробовете.
Смайли подкара към Тонтън и проведе поредица телефонни разговори от хотел „Касъл“. Макар да беше изтощен, спа на пресекулки между сънища с Карла, седнал на масата на Джим с два цветни молива, и културния аташе Поляков, известен още като Викторов, измъчван от тревога за сигурността на своята къртица Джералд, чакащ нетърпеливо в килията за разпити Джим да се пречупи. Накрая Тоби Естерхази, изникнал в Сарат на мястото на отсъстващия Хейдън, бодро съветващ Джим да забрави всичко за асата и поповете, и за мъртвия им откривател Контрола.
Същата вечер Питър Гуилъм прекосяваше Англия на запад към Ливърпул, а единственият му пътник беше Рики Тар. Пътуването беше мъчително, в нечовешки условия. През повечето време Тар се хвалеше с наградите, които ще поиска, и повишението, след като изпълни мисията си. След това заговори за жените си — Дани, майка й, Ирина. Явно си представяше как четиримата водят съвместен живот, а двете жени заедно се грижат за Дани и за него.
— Ирина има силен майчински инстинкт. Това я обърква, разбира се.
Той обясни, че щял да разкара Борис, щял да каже на Карла да си го задържи. Когато приближиха целта на пътуването си, настроението му пак се промени и той млъкна. Зората беше студена и мъглива. В покрайнините трябваше да намалят скоростта дотам, че и велосипедистите ги задминаваха. Мирис на сажди и стомана изпълни колата.
— Не се мотай много в Дъблин — каза внезапно Гуилъм. — Чакат те да тръгнеш по някой от обиколните маршрути, така че не се показвай много. Вземи първия полет.
— Вече го говорихме това.
— Ами пак ти го повтарям — тросна се Гуилъм. — Какъв е псевдонимът на Макълвор?
— За бога — въздъхна Тар и го каза.
Все още беше тъмно, когато ирландският ферибот отплава. Навсякъде имаше войници и полиция — и в настоящата война, както и в предишната, както и в онази преди нея. От морето духаше свиреп вятър и плаването явно нямаше да е спокойно. Малката тълпа на кея за момент беше обзета от чувство на съпричастност, докато светлинките на кораба бързо потъваха в мрака. Някъде плачеше жена, другаде пияница се радваше, че са го пуснали.
Той подкара бавно по обратния път, опитвайки да вникне в себе си — новият Гуилъм, който се стряска от внезапен шум, сънува кошмари и не само не може да задържи гаджето си, но си измисля и шантави причини да не й вярва. Беше я обвинил за Санд, за часовете, които взима, и изобщо за нейната потайност. След като го изслуша със сериозните си кафяви очи, застинали върху него, тя му каза, че е глупак, и си тръгна. „Аз съм такава, за каквато ме мислиш“, каза тя и си прибра нещата от спалнята. От празния си апартамент той се обади на Тоби Естерхази и го покани на дружески разговор по-късно през деня.
33
Смайли седеше в ролс-ройса на министъра, а до него беше Лейкон. В семейството на Ан наричаха тази кола „черната подлога“ и я мразеха заради показността й. Шофьорът беше пратен да си купи закуска. Министърът седеше отпред и всички гледаха право пред себе си, към дългия преден капак, отвъд реката към мъгливите кули на електроцентралата в Батърси. Косата на министъра беше сресана назад и зализана на малки черни рогчета около ушите.
— Ако сте прав — обяви министърът след гробно мълчание, — не казвам, че не сте, но ако сте прав, колко порцелан ще изпотроши в крайна сметка?
Смайли не го разбра съвсем.
— Говоря за скандала. Джералд стига до Москва. Хубаво, какво става след това? Ще излезе ли на площада и ще осмее ли публично всички, които е направил на глупаци тук? Боже мой, всички сме в кюпа, нали? Не виждам защо трябва да го пускаме, за да може да събори проклетия покрив на главите ни, а после конкуренцията да обере всичко.