— Звучи ми смътно познато.
— Е, сега вече цялата оперативна работа е събрана на едно място. Нарича се Лондонско управление. Няма региони, има латерализъм. Бил Хейдън е шеф на Лондонското управление, Рой Бланд му е помощник, а Тони Естерхази припка като кученце между двамата. Те са отделна служба в службата. Споделят си тайните само помежду си и не общуват с простолюдието. Така е по-безопасно за нас.
— Идеята не звучи лошо — отвърна Смайли, старателно пренебрегвайки намека.
Когато спомените започнаха отново да се трупат в напрегнатото му съзнание, изведнъж го обзе странното чувство, че сякаш изживява този ден за втори път, първо с Мартиндейл в клуба, а сега и с Гуилъм като насън. Минаха през малка горичка от млади борове. Лунната светлина струеше между тях.
— Чува ли се нещо… — започна Смайли, след което тонът му стана по-нерешителен: — Какви са новините за Елис?
— В карантина е — отсече Гуилъм.
— Да, разбира се, така е. Не исках да любопитствам, просто да разбера как се справя? Възстановил се е, но може ли да ходи? Доколкото знам, проблемите с гърба могат да са много неприятни.
— Казват, че се оправя много добре. Не те попитах как е Ан?
— Добре е.
В колата беше тъмно като в рог. Бяха свили от пътя и караха по чакъл. От двете им страни се издигаха стени от зеленина, появиха се светлини, след това една висока порта, а после и островърхият контур на голяма къща се извиси над короните на дърветата. Дъждът беше спрял, но щом излезе на свежия въздух, Смайли чу как капят мокрите листа наоколо.
Да, помисли си той, и миналия път валеше, когато бях тук; когато името на Джим Елис беше само заглавие във вестниците.
След като се измиха, за момент се спряха във високото преддверие, разглеждайки планинарския екип на Лейкон, сантиментално захвърлен върху един неокласически скрин. Сега седяха в полукръг с лице към един празен стол. Това беше най-грозната къща на мили околовръст и Лейкон я беше купил буквално без пари. „Това е бъркшърски Камелот — обясни веднъж на Смайли, сякаш се оправдаваше, — построен от един въздържател милионер.“ Дневната представляваше огромна зала с шестметрови прозорци с витражи и чамова балюстрада над входа. Смайли отбеляза познатите неща — пианото, затрупано с партитури, старите портрети на свещеници в раса, купчина отпечатани покани. Той потърси греблото от университета в Кеймбридж и го видя, закачено над камината. Гореше същият огън, твърде невзрачен за огромното огнище. Усещането за немотия преобладаваше над богатството.
— Харесва ли ти да си пенсионер, Джордж? — попита Лейкон, сякаш викаше в слуховия апарат на глухата си леля. — Не ти ли липсва топлината на живия контакт? На мене би ми липсвала. Старата работа, старите приятели.
Той беше висок като върлина, несръчен и с хлапашки вид — типичен шпионин и църковен деятел, беше казал веднъж Хейдън, известен с остроумието си в Цирка. Баща му беше високопоставен служител на Шотландската църква, а майка му — благородничка. От време на време по-добрите неделни вестници пишеха за него, наричайки го „представител на новия стил“, защото беше млад. Кожата на лицето му беше одрана от бръснене набързо.
— Май се справям доста добре — отвърна любезно Смайли и продължи: — Да, наистина се справям. А ти как си? Всичко наред ли е?
— О, да, няма особени промени. Всичко е спокойно. Шарлот получи стипендия за Роудийн9, което е много добре.
— Чудесно.
— Жена ти как е, цъфти ли?
Изказът му също беше хлапашки.
— Като майска роза — отвърна Смайли, галантно опитвайки да запази същия тон.
Наблюдаваха двойната врата. Някъде отдалече се чу тракане на стъпки по плочите на пода. Смайли реши, че са двама мъже. Вратата се отвори и се показа една висока фигура, наполовина силует. За част от секундата Смайли мерна втори човек зад него, тъмен, дребен и напрегнат, но само първият влезе в стаята и невидими ръце затвориха вратата зад гърба му.
— Заключете ни, ако обичате — нареди Лейкон и чуха щракването на ключа. — Познавате Смайли, нали?
— Да, мисля, че се познаваме — каза фигурата, като тръгна към тях от далечния и мрачен ъгъл. — Ако не се лъжа, веднъж ме наехте на работа, нали, мистър Смайли?
Гласът му беше мек и провлачен като южняшкия говор, но колониалният акцент не можеше да се сбърка.